Фирхаус или някой друг, те или ще те убият, или ще те изпратят в Дахау с хората, които си предал. Помисли за това. — Judenopferer, „предател на евреи“, бе по-обидно от Judenhascher.
Адлер отчаяно поклати глава.
— Не, не! Не мога да го направя! Те ще ме убият!
— Нямаш избор. Свобода или прошка сега, или си мъртъв. Кого предаде тази вечер, Адлер? Може би имаме още време да ги спасим.
— Никого — излъга Адлер. — Фирхаус ме повика.
— Защо?
— Казах ви, да ме види. — Дълбоко в гърдите му се разгоря внезапна болка. Той ги разтри с длан.
— Защо е искал да се срещне с теб? Да слухтиш за него?
— Или да му изпееш нещо? Защо те повика, Адлер?
— Нареди ми да не се бъркам в политиката.
— Лъжеш…
— Не, не, аз…
— Стига, Херман! — обади се глас от сянката зад лампата. — Лъжеш и ние го знаем.
— Знаеш ли как разбрахме, че ни лъжеш? — каза трети глас. — Понеже си най-добрият Judenhascher, който работи за него. Най-добрият, Адлер. Това как те кара да се чувстваш, а?
— Вкара те вътре, за да ти даде медал ли, Херман? Да те целуне по двете бузи и да те поздрави, че си толкова добър арийски нацист? За това ли беше там, Херман?
— И какво получаваш за това? — каза първият глас от тъмнината. — Жилище? Не е по-голямо от затворническа килия. Нямаш достатъчно храна да нахраниш и мравка. Те ти дават порцион и няколко марки, вярно ли е? Господи, човече, как се гледащ в огледалото?
— Някога замислял ли си се за последиците от действията си?
— Такъв е законът! — изпищя Адлер. — Вие сте предатели, не аз.
— Това не е закон — сърдито отговори мрачният глас и за момент на Адлер му се стори, че е чувал този глас. — Това е неморално. Това е унизително. Това е насилие над всичко човешко и благоприлично.
— Защо просто не ме убиете? За това става въпрос, нали? — викна Адлер с внезапен изблик на смелост и гняв, изправи рамене и се вгледа в сенките.
За момент болката в гърдите му беше утихнала.
— Ние не убиваме, те убиват. Ние се опитваме да обсъдим нещата с тебе, както направихме с Шиф и Натан.
— И пак ли вие нахлузихте въжето на Кафар?
— Не. Съвестта му затегна възела — отговори мрачният глас и Адлер за момент се обърна натам. Мрачният глас му прозвуча още по-познато.
— Слушай, Херман — каза първият човек и в гласа му прозвуча нещо като състрадание. — Спри сега и ти обещавам, че никой никога няма да узнае какво си направил. Ние разбираме от натиск. Но ако продължиш, няма начин да измиеш кръвта от ръцете си. Евреите ще те отбягват, а нацистите ще те прекършат като клечка.
— Спрете — извика Адлер. Вълнението от срещата с Фирхаус, удвоено от страха му пред похитителите, му дойде много. Той дишаше тежко. Пот покри челото му, яката на ризата го стягаше, лицето му посивя като мокра глина. Той стисна гърдите си с една ръка, зъбите му се оголиха в болезнена гримаса.
— Хапчетата! — ахна той и заопипва джобовете си. — Къде са ми хапчетата?
— Нямаше хапчета в джобовете ти, хер Адлер. Аз ги претърсих основно.
— Имаше хапчета! — задъха се той. — Никъде не ходя без хапчета.
Стана, препъна се и един от похитителите му изскочи от тъмнината и го хвана.
Адлер го сграбчи за ризата и изграчи:
— Хапчетата ми! Моля ви, помогнете ми. — После погледна мъжа и очите му изскочиха. Пред него стоеше нисък широкоплещест младеж с голяма черна брада и дълга коса. Адлер позна племенника си.
— Господи, Йоахим, какво правиш? — извика той. — Аз съм вуйчо ти Херман!
Младият мъж го поведе обратно към леглото и попита със спокоен глас:
— Къде са хапчетата, вуйчо?
— В дж-ж-оба на жилетката… — Гласът му беше спаднал до ужасен хленч. Ръцете му неконтролируемо затрепериха, докато бърникаше по джобовете си. — Тук бяха. — Но хапчета нямаше и това допълнително увеличи стреса и вълнението му. Сърцето му биеше като лудо, гърдите му се късаха от болка. Той започна да се задъхва.
— Помогнете ми! Помогнете ми!
Хвана се за гърдите с две ръце и се наведе така, че главата му почти опираше в коленете.
Другите двама се присъединиха към Вебер, охлабиха вратовръзката на Адлер и разкопчаха яката на ризата му.
— Спокойно — каза единият, Аврам Волфсон, и започна да масажира китките му. — Опитай се да се отпуснеш. Хапчетата сигурно са изпаднали от джоба ти. Поеми бавно и дълбоко дъх, успокой се. Ще се опитаме да ти намерим доктор. Донеси му вода, Вернер.
Адлер погледна към тавана. Дишаше на пресекулки.
— Защо? — попита той жално и падна на леглото. Докато Вернер Гебхарт се върне с водата, Херман Адлер умря.
26.
Джон Хемънд беше един от най-старите приятели на Кигън. Беше потомък на семейство с традиции в музиката и горещ джазов почитател, пишеше статии за джаз списанието „Метроном“ и се гордееше, че открива нови таланти. Хемънд можеше да иде навсякъде, и в най-малкия град, и в най-мизерния клуб, за да чуе някой джазов музикант с перспектива. Освен другите младият импресарио беше открил Били Холидей и Бени Гудмън, кларнетиста, който беше сгоден за сестрата на Хемънд и печелеше слава в Щатите с оркестъра си. Той беше уредил първия запис на Холидей с Гудмън, беше примамил Каунт Бейси от Чикаго в Ню Йорк, беше открил френетичния барабанист Джин Крупа и беше първият, който писа за барабаниста Чик Уеб и неговия състав. Освен това беше открил големия пианист Теди Уилсън и го беше събрал с Гудмън. Хемънд беше записал дузина плочи за „Кълъмбия Рекърдс“ и репутацията му като импресарио на нови таланти беше станала неоспорима. Ако Хемънд се впечатлеше от Джени при прослушването по международния телефон, можеше да отвори много врати за нея — нощни клубове, състави, записи, радиоклипове.
Кигън беше наел Чарли Краус, един американски джазов аранжор и пианист, който живееше в Париж, да работи с Джени и да й акомпанира по време на прослушването. Това беше впечатлило Хемънд, който познаваше Краус като труден и вещ музикант, човек, който не би си губил времето с второстепенни таланти. Чарли бе докаран дребосък, обличаше се по-последна мода и носеше барета, жизнерадостно килната над едното око. Майка му беше негърка и той — бивш аранжор на Флечър Хендерсон, Дюк Елингтън, Кеб Колоуей и други изгряващи звезди, бе напуснал Щатите преди две години, разочарован от расизма в музикалния бизнес.
Краус печелеше като учител и аранжор и имаше малък състав, който свиреше в един парижки клуб, и една нощ Кигън го убеди да пусне Джени да изпее една-две песни. Краус беше поразен, придума я да пее със състава, а после й предложи и постоянна работа. Но Кигън имаше по-амбициозни планове. Той намери Хемънд чак в Канзас Сити му даде телефона на Краус.
— Тя е чудо, Джони — каза Краус на Хемънд. — Голям дихателен контрол. Фразите й са невероятни. Гласът й е уникален, не алт, но почти. И много уважава текста, не изпуска и сричка. Искам да кажа, че знае точно как иска да звучи една песен. Божичко, тя достига звучене, което дори не ми е минавало през ума. Да ти кажа, Джони, тя може да ни даде един-два урока.
След подобно поръчителство Хемънд се съгласи на това безпрецедентно прослушване. Мечтата на Кигън беше Хемънд да се впечатли достатъчно, та да лансира Джени в Ню Йорк.
Ходеха в студиото на Краус в Монмартър и прекарваха там цели следобеди: разменяха идеи, опитваха нови неща и работеха с песни, които тя не знаеше. После Кигън премести пианото в техния апартамент:
