Джени и Краус бяха работили заедно две седмици, за да се подготвят. Кигън три пъти даде поръчка за разговор, преди междуградската връзка да го удовлетвори. Най-накрая бяха готови. Той взе телефона от спалнята и го отвори пред високоговорителя, после отиде в дневната, вдигна другия телефон и попита:
— Готов ли си?
— Давай — каза Хемънд.
Първият избор на Джени беше странен. Песента беше станала химн на кризата и беше прочута в изпълнение на Ради Вели: носовото му звучене на възпитаник на североизточните щати се бе превърнало в тиха сантименталност и той я бе записал почти като погребална песен. Кигън и Радмън седяха нервно на мекото канапе с недокоснати чаши шампанско в ръце.
Отначало Кигън се смая от избора й, но когато тя запя, разбра, че това няма значение. Джени затвори очи, затисна едното си ухо с пръст, леко наведе глава и започна да пее. Пееше с такава жар, всяка нота така перфектно, че песента сякаш бе само нейна. Кигън се облегна, възхитен от невероятното й изпълнение.
А накрая превърна горчивата мелодия в песен за несподелена любов, любовна песен с почти оптимистичен ритъм:
После почти без преход поде следващата песен, като гледаше Кигън.
И леко премина към сърцераздирателно парче на Били Холидей, като леко разместваше думите, за да и прилегнат, и разтягаше някоя сричка или две-три ноти, прехвърляше от един тон на друг и докарваше песните до най-същественото, после почна последния си номер: погледна пак Кигън, размърда бедра, намигна и в много весело темпо, щракайки с пръсти и гледайки радостно любимия си, запя:
Завърши с невероятно висок тон заедно с Краус и Чък Грейвс, който импровизираше зад нея. Краус, Грейвс, Кигън и Радмън за момент останаха безмълвни, после почнаха да аплодират.
— Безупречно, безупречно — каза Краус и показа двайсет и четири каратовата си усмивка.
Кигън грабна телефона и каза само: — Е?
— Колко бързо можеш да я докараш в Ню Йорк?
— Шегуваш ли се?
— Не и този път.
Кигън закри слушалката с ръка и каза на Джени:
— Пита за колко време можеш да стигнеш до Ню Йорк.
Джени прехапа долната си устна. Сърцето й биеше като лудо. Това беше шанс, за който беше мечтала от дете. Но… тя имаше други отговорности. Очите й се напълваха със сълзи. Кигън беше толкова щастлив, толкова щастлив заради нея. Може би беше възможно да идат до Ню Йорк за няколко седмици и да опитат. Може би, ако имаше успех, би могла да направи нещо значително за приятелите и семейството си в Германия. Може би.
— Ела… вземи слушалката — каза Кигън.
— О, не, не… — Тя поклати глава объркано. Той грабна ръката й и насила я накара да хване слушалката.
— Хайде, кажи здравей на Джон Хемънд. — И отиде на другия телефон.
— Здравей… те… — каза тя колебливо.
— Мис Гулд, вие имате глас, който ще засрами и небесния хор. По-просто казано, имате страхотен глас и знаете как да го използвате.
— О, благодаря ви — прошепна тя. Кигън взе другия телефон и попита:
— Сега какво?
— Докарай я тук и ще я поема. Ще я представим, може би първо ще бъде гост в „Килис“ или „Оникс“, един от клубовете в центъра. Ще докарам Бени и Бил Бейси, а може и самата Лейди Дей, да я чуят. За глас като нейния всички врати са отворени.
— Чудесно! — извика Кигън.
— Направи ми една услуга — каза Хемънд. — Ще позвъня на Луис Велдън в студиото в Париж да я запишат. Направете четирите песни и ми ги изпратете. Искам да я чуя как звучи на запис. Дай ми Чарли за минута.
— Иди в другата спалня и вземи телефона — извика Кигън на Краус. След няколко секунди докараният аранжор вдигна телефона.
— Чарли, ще направим запис с нея. Всичките четири песни. Може би трябва да добавим барабани за фон, как мислиш?
— Май си прав.
— Ще го направите, нали? Франсис ще плати сметката, нали, Франсис?
— Скръндза такава!
— Виж, казах ти: доведи я в Ню Йорк и аз ще я поема. Ако на запис звучи толкова добре, както по
