— Предал я е някой нещастен Judenopferer.
— Някой какво?
— Judenopferer е евреин, когото лови други евреи. Думата буквално означава „човек, който принася в жертва евреи“. Те прекарват с часове в прелистване на съдебни архиви, като търсят и най-далечното еврейско родство, слушат слухове, дебнат семейства…
— Все още не си ми казал защо.
— За да се доберат до мен.
— Окей, ще продължа да играя — въздъхна Кигън. — Защо те търсят?
— Чувал ли си някога за една организация, наречена Черната лилия?
— Не… почакай малко. Чувал съм този израз веднъж. В американското посолство.
— В нощта, когато отказа да помогнеш на Райнхард? Кигън не отговори доста време. Опипа джобовете си за цигарите и кибрита, запали си цигара и бавно кимна.
— Точно така. В нощта, когато обърнах гръб на Райнхард. — Той си разтърка очите. — Виж, Волфсон, сега знам доста неща, които не знаех тогава. Но не знам какво е Черната лилия. И можем ли да минем без прожекторите? Почва да ме боли главата.
Волфсон се обърна и направи знак с ръка. Силната светлина угасна, вместо нея запалиха малка настолна лампа. На една маса, почти съвсем до тях, седеше трети мъж. Кигън се огледа. Вяха в една почти празна стая, в която имаше само легло и шкаф, маса и два стола, тапицирано кресло и настолна лампа. Черен плат закриваше прозорците. В ъгъла имаше малка масичка с котлон и кафеник.
Мъжът на масата беше гладко обръснат, късо подстриган и носеше очила с телени рамки. Носът му обаче не беше за гледане — син и подут. Вторият, с пистолета, имаше брада. Той беше широкоплещест, мускулест, с навити ръкави. Гледаше свирепо, сякаш щеше да избухне всеки момент. Гъста черна брада допълваше зловещото му излъчване. Лявото око на третия, най-високия, беше започнало да се подува. Изражението му беше по-скоро напрегнато, отколкото лудо, и брадата му беше повече академична, отколкото заплашителна. Той беше спокоен и напълно се владееше. Никой от тях нямаше повече от двадесет и пет или двадесет и шест години.
„Е — помисли си Кигън, като гледаше превръзките и нараняванията — във всеки случай съм им нанесъл по някой удар.“
— Един пистолет? — каза той. — Вие имате само един скапан пистолет?
— Постоянно бягаме, вече от месеци. Но сега е по-напрегнато. Знаеш ли какво значи на немски Freiheit? Всички значения?
Кигън помисли един момент и поклати глава.
— Това означава нещо като… свобода. И воля. И дързост. И вдъхновение. Ние не взривяваме сгради. Не убиваме хора. Ние разпространяваме памфлети и се опитваме да помагаме на хората, които си имат проблеми с правителството. Евреи, германци, цигани, няма значение. Ако се превърнат в прицел и узнаем за това, ние се опитваме да ги изведем от страната.
— В Америка, по време на робството, са го наричали Подземната железница.
— Да, помагали сте на негрите да избягат на север.
— Вярно — засмя се Кигън. — Но защо изведнъж сте станали толкова опасни?
— Защото информираме германския народ за това, което наистина става тук, така че никой да не може да каже, че не е знаел какво става. Те никога няма да могат да излъжат. Ще трябва да кажат: „Да, знаехме, но не ни интересуваше“. Затова е „Берлинската съвест“. Всъщност един човек умря преди няколко дни. Един евреин на име Херман Адлер. Той беше Judenopferer. И вуйчо на Йоа-хим Вебер. — Волфсон кимна към младия мъж на масата.
— Твоят вуйчо е предавал евреи на СС? Йоахим кимна и заби очи в масата. После каза:
— Предаде и мен, и Аврам. И Вернер Гебхарт, третия ни другар.
— Боже Господи!
— Адлер беше един от най-добрите им хора — каза Волфсон. — Той беше отговорен за ареста на десетки хора. Евреи, противници на режима, цигани. Опитахме се да го убедим, предложихме му да го измъкнем от страната. Но той се отнесе към предложението ни с презрение. Ядоса се, развика се и взе че получи сърдечен удар. И умря.
Съжалявахме го. Той беше уплашен. Правеше единственото нещо, на което беше способен, за да остане жив.
— Той предаде доста от нас — горчиво каза Йоахим, племенникът. — Така че не съжалявахме чак толкова.
— После ми дойде идеята, че може да използваме случая с него като урок за другите ловци на евреи — каза Волфсон. — И написахме една статия за това, което той и другите Judenopferer правят с народа си. Сега разбирам, че беше глупаво. Това просто раздразни Гестапо и те явно са решили да унищожат Черната лилия.
— А Джени?
— Също Адлер. Той е направил Kettenglied — връзката. Но тогава ние не го знаехме.
— Господи, защо не ми е казала? Може би щях… Гласът му заглъхна. Осъзна, че положението е ужасно.
— Тя ни криеше — каза Вебер. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
— Трябваше да се досетя. Тя беше толкова потайна за новия си апартамент. Не искаше никой да знае адреса й или телефонния й номер.
Вебер не каза нищо. Просто го гледаше.
— Премести се, защото получи по пощата един от нашите памфлети — каза Волфсон. — Разбра, че това е номер: ние никога не бихме й изпратили нищо по пощата.
— Не разбирам — каза Кигън.
— Провокация на Гестапо — обясни Волфсон. — Германците са задължени да докладват за всичко, което има подривен характер. Така че онези изпращат един от нашите памфлети на определена улица и ако хората не докладват, че са го получили, ги обвиняват в подривна дейност.
— И тя се премести? Волфсон кимна и поясни:
— И единственият начин Гестапо да открие адреса й е да следи тебе или мен — или да открие телефонния й номер, който не е на нейно име.
Кигън го гледаше мълчаливо и мислеше. Та той дори не бе дал телефонния й номер на Бърт или Вайл. Не можеше да е виновен той.
— Ти и аз бяхме единствените, които знаеха къде е тя, Кигън.
— Казах ти вече, не съм казал на никого.
— Телефонира ли й от хотела си? — попита Волфсон.
— Какво, по дяволите… — Той спря. Беше ли възможно да подслушват телефона му в Париж, да са открили номера й и да са я проследили? Господи, беше ли той отговорен за това?
— Позвъни ли й? — повтори въпроса си Волфсон.
— Опитах се. Никой не отговори.
— Нацистите са из цял Париж. А телефонистките по хотелите не са неподкупни. Всичко, което им е било необходимо, е телефонният й номер. И са научили адреса.
— Господи! — Кигън закрачи из стаята и запали нова цигара от предишната.
— Тя се е свързала с Лилията в Париж. Те са я прехвърлили със самолет до Лайпциг и после са я докарали с кола до Берлин — каза Волфсон. — Така че Фирхаус е загубил дирите й. Той е бил отчаян.
На Кигън всичко започна да му се изяснява.
— И е накарал Конрад да ми се обади, като е знаел, че аз ще й позвъня. Стария ми приятел Конрад. Трябваше да заподозра, че се готви нещо лошо, когато ми позвъни. Конрад се огъва по вятъра, винаги ми го е казвал. А фон Майстер е чакал в централата да налапам въдицата. — Той поклати глава. — Съжалявам, наистина съжалявам. Но какво общо има Джени с всичко това?
— Нищо, наистина. Сигурен съм, че Фирхаус мисли, че тя може да ме предаде, но тя не може. Тя дори не знае за това място. Тя доставяше „Берлинската съвест“, разпространяваше някои листовки, това е всичко. Но те мислят, че тя знае къде се намирам. Понеже търсят мен. Мен, Гебхарт и Йоахим. Ние сме водачите на Черната лилия.
