— Ки…
— По дяволите всичко, ние ще се оженим! Тя ще стане американски гражданин. Господи, тя не е направила нищо. Нейният брат…
— Ки!
Кигън спря. Беше плувнал в пот, ръцете му трепереха.
— Чуй, човече — каза Бърт. — Ако можех да щурмувам това място сам и да ти я докарам, щях да го направя. И ако не беше най-добрият ми приятел, нямаше да ти говоря така…
— Тогава недей — отряза го Кигън. — Слушай. Не приемам нищо. Аз… не мога… да се откажа… от това!
— Трябва да го направиш! — отговори Бърт. Почти викаше. — Нямаш друг избор!
— Казваш ми това и продължаваш да твърдиш, че си най-добрият ми приятел…
— Господи, опитвам се да бъда искрен с теб…
— Глупости! Глупости!
— Слушай, нали точно ти казваше, че това не било твоя работа, помниш ли? — рязко каза Радмън. — Че това не било твоята страна, че всичко щяло да отшуми. Казваше ми, че съм истеричен. Истеричен? Я се виж.
— По дяволите, какво очакваш да правя? Да танцувам из стаята?
Пиколото най-сетне им донесе кафето и Радмън наля две чаши и седна на дивана.
— Всеки ден стотици, може би хиляди хора биват отвличани по този начин — каза той. — Изчезват от домовете си, от улиците, магазините, от училищата, за Бога, и семействата им не могат да ги видят никога.
— Аз не съм един от тях. Аз съм американски гражданин…
— Това е несъществено, приятелю — прекъсна го Радмън. — Набий си го в главата. Всичките ти пари, цялото ти влияние не значат нищо тук. Ти си един от тях, Ки. Същата болка, същият гняв, същото… всичко. В тази история ти си просто един от тълпата. И безбройните други гласове заглушават твоя.
— Тогава да им покажем какво става. Напиши една статия за Дахау, за всичките…
— По дяволите, не разбираш ли? Никой не иска да чуе за това. Написах една статия за Дахау за „Хералд Трибюн“ преди три месеца. Натикаха я чак на трийсета страница на нюйоркското издание.
— Значи да легна по гръб и да се правя на умрял, така ли?
— Ки, ти не можеш да я измъкнеш — бавно каза Радмън. — Целият свят мисли така, както мислеше ти преди — че това си е германски проблем.
— И ти няма да направиш нищо, понеже това ще застраши ценното ти мръсно бюро, така ли?
— За Бога, Ки…
Кигън изведнъж замахна и фрасна чашата си в стената. Парчетата порцелан се пръснаха из стаята, а кафето бавно потече надолу. Раменете му увиснаха.
— Тръгвай, махай се оттук — унило каза Кигън. — Остави ме сам.
— Защо? — каза Радмън. — За да се отдадеш на самосъжаление?
Кигън се отпусна върху един стол и не отговори. Сякаш се беше смалил от бремето на трагедията. Радмън въздъхна и тръгна към вратата.
— Вече си поредният член на един много тъжен клуб, Ки. И всеки ден броят на членовете му расте.
И си тръгна. Когато вратата щракна и се затвори, Кигън скочи и каза високо:
— Глупости!
Телефонът иззвъня.
„Фирхаус? — помисли си той. — Най-сетне.“
Изтича през стаята, грабна слушалката и почти извика:
— Да?
— Хер Кигън?
— Да?
— Обажда се шивачът. Костюмът ви е готов.
Кигън, объркан, сърдит, съвсем напрегнат, не мислеше ясно.
— Какво? Какъв костюм? — рязко попита той.
— Костюмът ви е готов и днес затваряме рано, хер Кигън.
Щрак.
Кигън внезапно се върна към действителността. Беше ли това Волфсон? Не бе познал гласа, нямаше достатъчно време. Боже Господи, това беше предупреждение. Беше ли гестапо вече по дирите му?
Спря насред стаята и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои. Какво му беше казал Волфсон? Ако му се обадят за костюма, веднага да иде в градската зоологическа градина и да намери телефонната кабина до въртележката.
Веднага.
Той надникна през предния прозорец на апартамента, после през задния. Нищо необичайно. Отиде до шкафа и извади куфарчето, единствения си багаж. Отвори го рязко, извади един плик, провери съдържанието и го сложи във вътрешния си джоб. В куфара нямаше нищо друго ценно. Той го остави на масата и отново погледна през прозореца. Един черен мерцедес зави и спря на отсрещната страна на улицата. От него слязоха четирима мъже с кожени палта и черни шапки. Двама влязоха през парадния вход на хотела, другите двама заобиколиха.
Кигън излезе от апартамента, взе асансьора до втория етаж, бързо отиде до аварийното стълбище и тръгна надолу. Когато стигна първия етаж, вратата се отвори. Две черни фигури нахлуха на стълбището и почти се блъснаха в него.
Кожени палта, черни меки шапки, безизразни лица, празни очи. Копои. Единствена разлика между двамата беше във височината.
По-високият погледна Кигън изненадано, после изтърси:
— Хер Кигън?
Кигън реагира веднага — ритна го в капачката на коляното с всичка сила. Мъжът зави от болка и се свлече на пода, а Кигън заби коляно в слабините на по-ниския, хвана го за яката и удари главата му в стената, удари го още веднъж и той падна. Кигън бръкна във вътрешния му джоб и измъкна пистолета му.
Бързо се обърна към по-високия и тикна люгера под носа му.
— Само да гъкнеш и ще ти пръсна мозъка на стената. Разбираш ли ме? Verstehen?
— Да. — Германецът кимна. Лицето му бе изкривено от болка.
— Ключовете от колата. Schlussel Къде са? Beeilen sie sich mal, Beeilen. Бързо!
— Аз не…
Кигън ръгна дулото на пистолета под брадата на агента.
— Лъжеш, ти караше колата, копеле такова! Дай ми ключовете или ще те убия.
Агентът бръкна в джоба си и му подаде халката с ключовете.
— Сваляй палтото и шапката. Beeilung?!
Агентът с мъка успя да коленичи и си свали палтото. Кигън грабна шапката му и си я сложи. Взе палтото, наведе се и удари с пистолета агента по тила. Германецът изохка и падна в безсъзнание на пода. Кигън облече палтото и пъхна пистолета в джоба си. Дръпна шапката ниско над челото си, влезе във фоайето и без да поглежда надясно или наляво, тръгна право към вратата и излезе. Прекоси улицата, качи се на мерцедеса, запали го и подкара. Зави надясно на първата улица, даде газ и се промъкна между колите. След две пресечки зави пак надясно, мина още една пресечка, зави наляво и паркира. Слезе и хвърли ключовете в един мръсен канал. Отиде до ъгъла и намери такси.
— Tiergarten — каза той, щом се качи.
Дъждът беше преминал в леко ръмене. Кигън спря таксито срещу зоопарка, плати и влезе в един магазин. Изчака докато таксито тръгна и зави на ъгъла, после живо пресече улицата и влезе в зоопарка. Въртележката беше по средата, близо до езерото. Телефонната будка беше до клетката на маймуните през пътеката, която водеше към въртележката.
Кигън стоеше в ръце в джобовете и чакаше телефона да позвъни.
