— Доста далече.
— Е, тези дни трябва да пътуваш доста и да обиколиш голям район, за да си изкараш хляба.
— Прав си — съгласи се Грогън. — Хубава кола имаш.
— Беше, преди да ме хване тази виелица вчера. Виж, като гласпапир е. Изтърка ми боята от капака.
Той забърса с ръка под стъклото и събра цяла шепа прах. Не ги лъжеше — боята беше почти изтъркана от пясъка.
— По дяволите, гледай ти — каза Грогън.
— Накъде си тръгнал?
— Мислех да стигна до Липънкот и да пренощувам там. Забравих, че днес е празник.
— Откажи се — каза Грогън и поклати глава.
— Какво се е случило?
— Черна буря. Трябвало даже да отложат парада по случай годишнината от войната. Не можело да си видиш краката, толкова било зле.
— Може да задуха и насам — каза Хайрам.
— Със сигурност ли знаеш това?
— Приказки — каза Грогън. — Говорил по телефона със стария Харви Логан.
Хайрам поклати глава и повтори:
— Може да задуха и насам.
— Трябва да разбера — каза търговският пътник. — Може и да те убие, нали знаете. Прахът е толкова гъст, че може да те задуши до смърт. Ако наистина дойде насам, човек трябва да се прибере. И даже да си увие кърпа около носа и устата.
— Чувал съм за един човек, който останал навън. После наистина повръщал пръст, толкова зле било — каза Хайрам.
— Пак почваш — каза Грогън.
— Е, щом в Липънкот духа, няма да ходя натам — каза търговският пътник, отиде до бордюра и погледна на запад по шосето към Липънкот. — Имате ли хотел?
— На изток по шосето, на десетина мили. Бредитън. Отминал си го.
Той присви очи и се взря към хоризонта — търсеше зловещата вълна от пясък и вятър, който от месеци поразяваше малките прерийни градчета. През лятото горещината в Канзас беше стигнала 108 градуса по Фаренхайт и се беше задържала шейсет дни, а валежите за цяла година бяха само петдесет сантиметра. Така беше започнало всичко. Земята, изтощена от лошото стопанисване години наред, изсъхна, напука се, стана на шисти, после на прах. После задухаха силни ветрове и сякаш гигантска ръка загреба земята и я хвърли във въздуха. Облаците прах се мятаха като вълни в океан и поглъщаха всичко. Пътищата изчезваха. Огромни дюни затрупваха къщите. Цели градове изчезваха за една нощ, погребани под море от пясък. Животните се задушаваха в полето, хората умираха от пневномия, понеже дробовете им бяха задръстени с мърсотия. За девет месеца бе отвян почвеният слой на сто милиона акра. Смъртоносната вихрушка се разпростря от Тексас на север до границата с Колорадо. Прерийната земя така приличаше на плаж, че един журналист написа в „Тълса Трибюн“: „Карах си и изведнъж пътят изчезна. И изведнъж видях покрива на една къща, само билото, да стърчи от това, което приличаше на дюни на плажа. Почти очаквах да усетя мирис на солена вода.“
Търговският пътник беше преминал с колата през една малка буря предишния ден и това беше достатъчно зле. Сега, докато гледаше как черният облак замъглява хоризонта и расте, нещо в гърдите му се сви. Все още не се чуваше нищо, само зловещият черен плащ се развяваше пред буреносния вятър и се извисяваше към небето все повече и повече. Беше се насочил право към тях.
— Боже Господи — промълви търговският пътник. Тримата мъже дойдоха при него, проследиха погледа му и също видяха смъртоносния облак. Той продължаваше да се издига все по-високо в небето, по-черен от буреносен облак, по-черен от мрака.
— Господи — ахна Хайрам.
— На-на-насам ли идва? — запелтечи Грогън и очите му изскочиха.
— Не бой се, няма да ни подмине — каза Дюи.
— Трябва да си ида вкъщи — викна Хайрам. — Дано не стане като в Тълса.
— Иде, иде — извика Грогън и тримата мъже забързаха към колите си.
Търговският агент стоеше като хипнотизирай и наблюдаваше пясъчната буря. После смътно чу вятъра — нисък тътен, почти като далечна гръмотевица. „Вероятно е на двайсетина километра — помисли си той. — И е висока поне пет.“ Той купи още едно пепси, влезе в колата и отпраши назад по пътя, откъдето беше дошъл.
Караше към Бредитън, без да обръща внимание на ограничението от тридесет и пет мили в час. Гигантската вълна от пръст сякаш го гонеше по шосето. Търговският агент завърза една носна кърпа около лицето си и остави прозорците отворени заради горещината. Ферма след ферма от двете страни на пътя бяха напуснати. Табели по вратите съобщаваха на света, че земята и домовете са собственост на банката. На едно място мина покрай мъж, жена и две деца, които се суетяха край очукан стар форд. Вятърът вече вдигаше вихрушки около тях.
Беше на три мили от Бредитън, когато забеляза бензиномера. Стрелката показваше празно. Той удари уреда с пръсти, но стрелката не помръдна. Обзе го паника. Черната буря вече го настигаше. По шосето се въртяха пясъчни вихрушки, вятърът вече люлееше колата. После през спиралите от пясък и вятър той видя по пътя една бензиностанция, зави рязко и паркира до колонката. Бензиностанцията беше малка, от гофрирана ламарина и дърво, и вече трепереше пред яростната атака на природата. Мъжът изтича до вратата и заблъска по стъклото, после сви ръце около очите си и погледна вътре. Нямаше никого. Намери някакво ръждиво желязо и разби прозореца. Беше очевидно, че собственикът е напуснал набързо. Чекмеджето на касата беше отворено, токът беше изключен. Търговският агент изтича обратно до единствената колонка, разби катинара и започна да пълни резервоара, като се опитваше да закрие отвора му от вихрушката.
Огромната черна вълна се спусна отгоре му с рев на ранено животно и изведнъж денят се превърна в нощ. Пясъкът цепеше лицето и ръцете му като хиляди бръснарски ножчета. Той подкара колата към гаража, успя да го отвори и вкара колата вътре. Вятърът тръшна вратата и я затвори зад него, стана тъмно като в рог. Той запали светлините на колата и отиде обратно в офиса, грабна няколко шепи бисквити и захарни пръчици и ги наблъс-ка в джобовете си. Намери и газирана вода и взе няколко бутилки, върна се в гаража, влезе в колата, уви якето около лицето си, затвори прозорците и се сгуши на седалката.
Бушуващата отвън стихия бе огромна — десет километра висока, шейсет широка и петнадесет в дълбочина. Бурята се спусна върху малката постройка, погълна я, нападна я и безмилостно я заблъска със скорост сто километра в час. Той чуваше как металът свисти и как разни неща трополят из малката постройка, как стенат гредите. Единият край на покрива се отпра и вихърът забуча под него, обели го като кора на портокал и го отвя. Пясъкът се заизлива през отворената дупка като вода. Колата започна да се клати под яростта на природата. Търговският агент се държеше за кормилото и стискаше очи и зъби. Колата се затресе все по-бързо и по-бързо. Фин прашец започна да се процежда покрай прозорците.
Накрая, смазан и обезсърчен, търговският агент изкрещя:
— Спри!… Спри!… Спри!…
Беше тъмно като в полунощ и кошмарът продължаваше.
Търговският агент започна да се псува, че е приел тази работа. Беше прекарал три месеца в пътуване с кола първо на юг, после на север покрай Мисисипи до Сейнт Луис и беше видял обявата в един неделен вестник. Тогава реши да стане търговски пътник, понеже работата изглеждаше идеална. Щеше да бъде на път през цялото време и да обикаля селце след селце в прерийните щати.
— Всичко, което ти е необходимо — каза Албърт Кронън, човекът, който отговори на телефонното обаждане, — е един автомобил и сладкодумен език.
Неговата територия включваше Канзас, северна Оклахома и южна Небраска. Той можеше да прекара месеци на път без спиране и да показва стоката си — колани, памучни чорапи и бельо, семпли рокли — в село след село. Идеално. Никакво работно време, никакво разписание. Щеше да бъде самостоятелен.
Кронън обаче не беше споменал черните бури, тези вълни от смърт, които превръщаха равнинните щати
