Испания също се самоизяжда, докато нейните германски и италиански «приятели» седят отстрани и викат «Оле».
Те са доставили на Франко най-съвременните и ефикасни машини за смърт. Какъв циничен жест — да превърнат Испания в свой личен полигон и да използват испанската кръв за своя страховит експеримент. Оръжията, усъвършенствани тук, ще бъдат оръжията, които ще се използват в следващата световна война…“
Той остави молива и стисна очи.
— Ох, да върви по дяволите! Просто го изпрати, Пабло.
— Си, сеньор — каза телеграфистът.
Радмън излезе навън. Един войник седеше на купчина тухли и вадеше боб от една консерва с щика си. Беше слаб като палмов лист, а бледите му очи бяха скрити дълбоко в черните кухини. Носеше парцалива бяла риза и скъсани панталони, патрондашът бе преметнат през рамото му. Пръстите му стърчаха от обувките. Пушката му, стара манлихерка, беше подпряна на тухлите до него.
— Американо? — попита Радмън.
— Да. Ти също ли? — отговори войникът.
— Да. Да ти направя ли компания?
— Разбира се, взимай една тухла и сядай. Радмън седна и отпи една глътка от манерката му.
— Как се казваш?
— Какво значение има? Аз съм просто войник. — Гласът му беше дрезгав от праха, който се вдигаше от развалините.
— Комунист ли си? — попита Радмън.
— По дяволите, не. Просто мразя тези фашистки копелета. Ако не ги спрем тук, в следващия момент ще са в Кони Айланд. Поне така си мислех, като дойдох тук.
— Вече не мислиш ли така?
— По дяволите, не знам какво мисля. Знаеш ли, никога не бях виждал убит човек, преди да дойда тук. Бях студент.
— Сега съжаляваш ли, че си дошъл? Войникът се засмя.
— Глупости, има ли някой доволен, че е дошъл? Има нещо, което си мислиш, че трябва да направиш. Не можеш да се оплачеш, когато не се получава, нали?
— Откъде си?
— Бостън. Бостън, Масачузетс. Земята на свободата. Ти не си от бригадата, нали?
— Не, аз съм кореспондент.
— Нали не се шегуваш? Чий кореспондент?
— На „Ню Йорк Таймс“.
— Ама ти си бил голяма клечка!
— Тук няма големи клечки.
— Е, това вече е факт — каза войникът. — Дяволски сигурно е, че е факт.
— От колко време си тук?
— Забъркан съм в това почти от началото — каза войникът прегракнало… — Мисля, че от ноември трийсет и пета. Дяволски дълго време. Предполагам, че съм видял всичко. Бях в Тортоза в деня, когато тия копелета унищожиха бригадата „Линкълн“. Измъкнахме се само неколцина, а и от тях шестима се удавиха в Ебро, вместо да се предадат. Господи, какъв ден беше! Танковете просто ни сдъвкаха. Тогава разбрах, че всичко е свършено. Тази армия от паплач не можеше да издържи по-дълго. Цялата работа е, че не знаем как да спрем. Предполагам, че ще продължим да се бием, докато умрем всички.
— Защо просто не напуснете? Да си тръгнете?
— И къде да отида? — отговори войникът. Очите му блуждаеха. — Не мога да се върна вкъщи. Съединените щати казват, че сме нарушили закона, като сме дошли да се бием тук. Някакъв вид акт за неутралитет или нещо подобно. — Той погледна към пристанището, където се поклащаше някакъв британски кораб. — Не искам и да изгния в някой испански затвор. По-добре да продължавам да убивам тия копелета, докато ме довършат. — Той отново погледна Радмън. — Откъде си?
— От Охайо.
— Наистина ли? Не познавам никого от Охайо. Бил ли си скоро у дома?
Радмън дълго време гледа британския кораб, после каза:
— Не съм бил в Щатите от трийсет и трета.
— Господи! Защо?
— Работа. Доста жалко извинение всъщност.
— От колко време си в Испания?
— Идвам и заминавам от началото. От време на време се връщам в Германия да правя нещо.
— Тук си за края, нали така?
— По дяволите, надявам се, че не.
— Но знаеш, че е вярно. Италиански танкове, немски бомбардировачи… ако погледнеш нещата реално, изобщо не сме имали шанс. — Той спря и смени темата. — Не ти ли липсват? Щатите, искам да кажа?
— Разбира се.
— Не ти ли липсват приятелите?
— Имам само един приятел в Америка — каза Радмън. — По дяволите, дори не знам къде е. Вече… изминаха почти четири години, откакто говорихме за последен път.
— Никога ли не сте си писали?
— Не. Той не си пада по писането.
— И така, кога ще се върнеш?
— Когато свършат войните.
— Войните?
— Нима мислиш, че ще спрат дотук? По дяволите, това е просто загрявка. Това е само репетиция, приятелю.
— Имаш доста мрачни възгледи.
— Предполагам. — Радмън се засмя. — Работата ми е такава.
— Не е ли вярно, че… — Войникът изведнъж спря, погледна към небето с присвити очи и наведе глава на една страна.
— Чу ли нещо? — попита Радмън, вдигна ръка над очите си и се вгледа в небето.
— Май да. Да. Ето го…
Той спря и Радмън също го чу. Отчетливия тътен на бомбардировачите, чиито мотори ревяха в унисон.
— Господи, какво още е останало за бомбардиране? — горчиво попита войникът.
— Може би просто преминават. Може би са тръгнали за друго място.
— Едва ли. По-добре да идем в скривалището.
Станаха и тръгнаха през изпочупените тухли и отломъци от сградите, провираха се между дъски със стърчащи ръждиви пирони. Скривалището беше през две преки. Бученето на самолетите стана оглушително. Те погледнаха нагоре и видяха половин дузина германски „Юнкерси“ да се отделят от строя и да пикират към земята. Моторите ревяха оглушително.
— Господи, проклетите „Юнкерси“! Бягай! — извика войникът и двамата хукнаха напред. Моторите изреваха за последно, когато бомбардировачите се снижиха към земята, после, когато започнаха да набират височина, почти болезнено завиха. И веднага след това се чу най-смразяващият звук, звук, който и двамата добре познаваха, пронизителният писък, който ставаше все по-силен. Бомбите! Земята се разтресе. Първите бомби прокопаха дълбок ров в близките развалини. Вторите… Двамата тичаха с всички сили. Радмън вече виждаше входа на скривалището… но тъкмо затваряха вратата.
— Чакайте! — изкрещя той. — Ча…
Викът му бе заглушен от ужасното свирене на падащата бомба…
