в пустиня, селата в обезлюдени призрачни градове и отвяваха фермерската земя.
Колата се заклати по-силно. С мощен рев се откъсна и останалата част от покрива и търговският агент се сгуши по-дълбоко в седалката с рамене, вдигнати до ушите, и стиснати клепачи, за да се предпази от финия пясък, който се процеждаше през всяка цепка и отвор в колата. Колко дълго щеше да продължи това? Колко дълго можеше да продължи?
Вятърът порева още половин час и после отмина така бързо, както беше дошъл. Настана мъртвешка тишина. Търговският агент седеше на кормилото на колата. Усещаше в устата си вкус на пръст. Погледна се в огледалото и видя едно привидение, едно прашно клоунско лице с две черни дупки вместо очи. Избърса праха от лицето си с ръце и отвори вратата. От покрива на колата се посипа пясък.
През дупките в покрива на гаража нахлуваше мрачна светлина. Вратата беше приклещена. Той я подпря с рамо и я блъсна, колкото да се промъкне през нея. Площадката пред бензиностанцията се бе превърнала в пясъчна пустиня с високи дюни. Пътят към Бредитън беше навян цяла педя. Мъжът намери край една от стените полузатрупана метална табела и я издърпа. Един каубой с груби черти и с цигара, забучена в крайчеца на устата, му се усмихваше от табелата. Търговският агент прочете рекламата и се засмя на глас.
„Бих извървял цяла миля за един «Кемъл».“
„И на мен ми трябва камила — каза си той. — Но не точно като твоята.“
Използва табелата да изгребе пясъка пред гаражната врата и да направи път до шосето, изяде една захарна пръчка, изпи бутилка газирана вода и излезе с колата на шосето.
Един мъж, който можеше да бъде и на четирийсет, и на осемдесет години, стоеше пред входа на хотел „Бредитън“ — триетажна жълта тухлена сграда. Беше облечен в джинси с презрамки и стискаше юмруци пред гърдите си. Гледаше търговския пътник, но сякаш не го виждаше. Лицето му беше покрито с прах, очите и устата му приличаха на черни резки. Целият трепереше.
— Добре ли си? — попита търговският пътник.
— Н-н-никога не съм виждал п-п-подобно нещо — запелтечи възрастният човек. Ужасените му очи втренчено гледаха право напред. — П-п-пръст падаше от небето. Ад на земята. Ад на земята!
Една жена с лице като щавена кожа измиташе пясъка от линолеума на пода. Намазани с масло дрипи бяха пъхнати под и около рамките на прозорците. Фоайето беше приятно, с няколко дивана и кресла и разпръснати списания и вестници. Една врата до малкото бюро на рецепцията водеше към ресторанта.
Когато търговският пътник влезе, жената вдигна глава и попита:
— Искате да пренощувате ли?
— Да — отговори той.
— Имате късмет. Може да ви дадем, която стая поискате. — Тя остави метлата, отиде зад бюрото, завъртя регистрационната книга към него и му подаде писалка.
— Четири долара на вечер. Включва чисти чаршафи, мивка и шкаф в стаята, банята е в дъното на коридора. Закуската е за сметка на хотела.
— Съвсем приемливо — каза той уморено и записа името си в тефтера. Тя го завъртя обратно и прочете името му на глас.
— Джон Трекслър. Сейнт Луис. Знаете ли, мистър Трек-слър, виждам, че сте прекарали лош следобед, както и всички ние. Защо не се качите по стълбите на горния етаж и не вземете апартамента? Има самостоятелна баня и душ. Ще мога да ви нахраня след около час. Дотогава ще сме отворили кухнята отзад.
— Много любезно от ваша страна — каза търговският пътник. — Благодаря.
Той взе няколко вестника, качи се в апартамента, накисна се в топлата вана и спокойно зачете „Канзас Сити Стар“ отпреди четири дни. В отдела „Търси се“ забеляза една обява.
„Златна възможност. Само за квалифицирани мъже. Един шанс за участвате в изгодна сделка в нов зимен курорт. Трябва да сте добър скиор, катерач и да имате опит в планинското спасяване. Седмична заплата, стая и храна. Информация: Сноу Слоуп, Аспън, Колорадо.“
Той стана от ваната, избърса се, измъкна атласа от куфарчето. Аспън беше просто една точица в средата на Скалистите планини на около двеста и петдесет километра на запад от Денвър. Трекслър седна на леглото и запали цигара.
Двадесет и седем още веднъж беше намерил идеалното място, където да се установи.
ЧЕТВЪРТА КНИГА
„Дървото на свободата от време на време трябва да се наторява с кръвта на патриоти и тирани.“
33.
Радмън се разхождаше из руините на Аликанте. Градът беше почти изравнен със земята. Цивилното население си беше заминало. Кучетата бяха изядени. Не беше останало нищо освен плъховете и един дрипав батальон, който владееше града, понеже беше пристанище и контролираше главния крайморски път. Беше непоносима горещина и навсякъде имаше мухи. Много трупове още не бяха събрани и погребани.
Радмън не си беше сменял дрехите от шест дни, откакто хотелът беше бомбардиран. Къпеше се гол в океана всяка нощ, но дрехите му бяха корави от мърсотия. Брадата му беше започнала да посивява и той леко куцаше — едно парче шрапнел се бе забило в прасеца му преди месец. Само един или два ресторанта бяха отворени, работеше и пощата, от която Радмън и другите журналисти, които отразяваха гражданската война, предаваха дописките си. Когато Радмън занесе статията си там, телеграфистът, възрастен мъж с гъста бяла коса и клюмнали мустаци, му се усмихна уморено.
— Какво имате за мен днес, сеньор Радмън?
— Същата история — въздъхна Радмън. — Бил съм тук и преди, и след 1935 година. След три години писане за тази кланица всичко започва да звучи по един същ начин.
Той стоеше до гишето и препрочиташе за последен път написаното, като подчертаваше или променяше по някоя дума.
„Аликанте, Испания, 22 юни, 1938 г. Последните останали верни на правителството войски са изправени пред унищожението в това градче на южното крайбрежие. Фашистките сили на генералисимо Франко се придвижват все по-близо до града.
Съвсем малко е останало от този град, който някога е бил рай за богаташите от Европа. Сега той е не по-различен от околните села, които са разрушени в тази тригодишна война, най-ужасния граждански сблъсък след Американската гражданска война.
Тази сутрин нацистките бомбардировачи бяха заменени от лешояди, които кръжаха над унищожения град в търсене на пиршество.
Гледах с ужас тази братоубийствена гибел и си припомних как веднъж в Африка видях една застреляна в корема хиена, най-ефикасното в природата животно, което изяжда мършата, да яде собствените си вътрешности.
В тази война, която е изправила брат срещу брата, съсед срещу съседа, църквата срещу държавата,
