— И така е за хората вътре — прошепна Голен. — Това място не е само за евреи. Повечето от тези затворници са германци, политически затворници. Враговете на Хитлер. Един Господ знае какво правят с тях.
— Хайде, не можем да останем тук, Кигън — каза Волфсон. — Кучетата ще ни надушат.
— Само още една минута.
Той мина с бинокъла още веднъж през тълпата на двора. И изведнъж я видя.
— Ето я! — промълви той. — Там, до онази барака. Току-що излезе.
Джени изглеждаше по-малка и някак отпусната. Пристъпваше с мъка и се препъваше. Беше се прегърнала, сякаш й беше студено. Косата й беше разчорлена. Носеше безформена дреха, която висеше до глезените й.
— Тя изглежда толкова… толкова крехка — промълви той. — Господи, какво са й направили?
— Поне е жива — каза Волфсон, като я откри с бинокъла си.
— Това не е живот. Това е мъчение — отговори Кигън. Той захапа юмрука си, за да не извика името й, та да я накара да разбере, че е наблизо, че има надежда. Но в сърцето си знаеше, че положението й е безнадеждно.
Затова ли го беше докарал Волфсон тук? За да разбере колко съвсем безнадеждно е всичко?
— Кигън, трябва да се махаме! — настоя Волфсон. Секунда по-късно чуха кучетата.
Волфсон сграбчи ръката на Кигън и го повлече между дърветата.
— Наведете се и бягайте — каза Голен. — Трябва да минем през подземния канал преди да са ни подушили.
Затичаха приведени през гъсталаците, които разкъсваха дрехите им и като бодливи ръце се опитваха да ги сграбчат. Зад себе си чуваха дълбокия лай и ръмженето на овчарските кучета. Настигаха ги.
— По-бързо! — изкомандва Голен.
Кигън загуби дъх, дробовете му горяха, мускулите на краката му почнаха да се втвърдяват. Но продължаваше да тича. Пред тях гората просветна, после изведнъж стигнаха канала и се напъхаха вътре. Бързо минаха през тясната тръба, изскочиха от другия й край право в потока. Затичаха през дълбоката до колене вода. Зад тях, вече далече, се чуваше как кучетата лаят, ръмжат и джавкат.
— Добре — извика Голен. — Кучетата се объркани. В тръбата са загубили миризмата ни. Почти стигнахме.
Изкачиха се по полегатия бряг. Каруцата си беше на мястото, конят пасеше до нея. Волфсон се мушна под каруцата, отвори капака и двамата с Кигън се натикаха в скривалището. Голен бързо смени мокрите си панталони и обувки със сухи, извади парче миризливо лимбургско сирене, натроши го, наведе се под каруцата и го втри в ръбовете на капака. После хвърли мокрите си дрехи при двамата и затвори капака. Кигън и Волфсон лежаха в тъмното и едва си поемаха дъх. След малко чуха Голен да сече дърва.
— Какво прави? — прошепна Кигън.
— Работи. Та ако ни проследят чак дотук, да не го заподозрат.
Никой не дойде да ги преследва. Сякаш минаха часове. Най-после Кигън усети как Голен товари дървата, после каруцата заскърца по пътя към селото.
— Ще бъдеш в Швейцария преди зазоряване — въздъхна Волфсон. — Нататък е лесно.
— Дължа ти едно — каза Кигън.
— Което означава?
— Означава, че ти дължа голяма услуга.
В тъмното Кигън се бореше със сълзите си.
— Бях само на сто метра от нея — изстена той. — На сто смрадливи метра!
Поражението му беше пълно. Сега вече напълно схващаше безнадеждността на положението.
— Използвай влиянието си, ирландецо — каза Волфсон. — Върни се и им кажи какво си видял тук. На, вземи.
— Какво е това? — попита Кигън, усетил в ръката си нещо хладно и малко.
— Филмът, който засне Голен. Вземи го с теб. Покажи им какво става. Кажи им, че ако не спрат тази лудост, грехът ще е техен, както и на всички германци, които извръщат лице от истината.
32.
Коулбрейк, Канзас, се намираше в югозападния ъгъл на щата. Триетажната сграда на съда беше най- високата в градчето и се издигаше точно в центъра. Около нея бяха скупчени пет-шест магазина. Единственото нормално дърво беше пред съда и в събота на пейката под него фермерите сядаха на приказка, докато жените им пазаруваха. Населението на самото градче беше 250 души.
Сега на пейката седяха само трима души. Джек Грогън и Дюи Уинтроп играеха на дама, дъската лежеше между тях. Третият мъж, Хайрам Джонсън, дялкаше свирка за внука си. Беше сряда. Годишнината от края на Световната война. И необикновено горещо за ноември. Градът беше почти безлюден.
— Трябва да е заради почивния ден — каза Гроган. — Всички са си вкъщи или са отишли някъде на парад.
— Не чухте ли? — обади се Хайрам. — Парадът в Липънкот е отменен.
— Какво се е случило?
— Пясъчна буря. Била по-лоша от зимната мъгла преди три години. Не можело да виждаш и на една крачка.
— Кой казва това? Харви Логан, басирам се.
— Точно така, Харви.
— Глупости, на него не може да му се вярва и на една думичка — каза Грогън. — Небето да се продъни, ще ти каже, че грее слънце.
— Добре де, обаче са отложили парада. И всичките ветерани с все презморските си шапки и медалите влезли в салона на училището, та да я изчакат да мине.
— Ако е като в Тълса миналото лято, няма да утихне — каза Дюи, сви устни и изплю дълга черна струя тютюнев сок в тревата.
— Чух, че в Чикаго имало такава буря, че превърнала деня в нощ — каза Хайрам.
— Да — намеси се Дюи. — Прочетох във вестниците, че са я видели чак в Олбъни, Ню Йорк. Ню Йорк! По дяволите, та това е през половината държава.
— По дяволите, Хайрам, не вярваш на това, нали?
— Вестниците не лъжат.
— Кой ти каза?
— Не и за такива неща.
— Глупости.
По шосето се зададе кола. Зад нея се вдигаха прашни вихрушки. Отдалече изглеждаше жълта, но като приближи, видяха, че е светлосиня, но е покрита с прах. Колата влезе в града и спря на площада. Шофьорът, със смъкнатата надолу вратовръзка, разкопчана яка и навити ръкави, слезе и изтупа праха от панталоните си. Под мишниците му имаше мокри петна, които стигаха почти до кръста.
„Търговски агент“ — помисли си Хайрам.
Шофьорът подръпна залепналата за гърдите му риза, отиде до пепси-автомата на стълбите на съда, пусна една монета, взе си кола и се приближи до пейката.
— Доста горещо за ноември, а? Хайрам кимна.
Търговският пътник отпи една глътка, изжабурка си устата с кипящата кола, после я глътна.
— Какво продаваш? — попита Грогън.
— Дамски дрехи — отговори високият мъж с усмивка. — Ама не върви много добре.
— Видя ли много прах?
— Навсякъде. А долу на юг е още по-лошо. Казвам ви, бях затворил прозорците и щях да припадна от горещина, а прахът се просмукваше направо през стъклата. Дяволска работа.
Той поклати глава и отпи още една глътка.
— Откъде си? — попита Хайрам.
— От Сейнт Луис.
