— И така е за хората вътре — прошепна Голен. — Това място не е само за евреи. Повечето от тези затворници са германци, политически затворници. Враговете на Хитлер. Един Господ знае какво правят с тях.

— Хайде, не можем да останем тук, Кигън — каза Волфсон. — Кучетата ще ни надушат.

— Само още една минута.

Той мина с бинокъла още веднъж през тълпата на двора. И изведнъж я видя.

— Ето я! — промълви той. — Там, до онази барака. Току-що излезе.

Джени изглеждаше по-малка и някак отпусната. Пристъпваше с мъка и се препъваше. Беше се прегърнала, сякаш й беше студено. Косата й беше разчорлена. Носеше безформена дреха, която висеше до глезените й.

— Тя изглежда толкова… толкова крехка — промълви той. — Господи, какво са й направили?

— Поне е жива — каза Волфсон, като я откри с бинокъла си.

— Това не е живот. Това е мъчение — отговори Кигън. Той захапа юмрука си, за да не извика името й, та да я накара да разбере, че е наблизо, че има надежда. Но в сърцето си знаеше, че положението й е безнадеждно.

Затова ли го беше докарал Волфсон тук? За да разбере колко съвсем безнадеждно е всичко?

— Кигън, трябва да се махаме! — настоя Волфсон. Секунда по-късно чуха кучетата.

Волфсон сграбчи ръката на Кигън и го повлече между дърветата.

— Наведете се и бягайте — каза Голен. — Трябва да минем през подземния канал преди да са ни подушили.

Затичаха приведени през гъсталаците, които разкъсваха дрехите им и като бодливи ръце се опитваха да ги сграбчат. Зад себе си чуваха дълбокия лай и ръмженето на овчарските кучета. Настигаха ги.

— По-бързо! — изкомандва Голен.

Кигън загуби дъх, дробовете му горяха, мускулите на краката му почнаха да се втвърдяват. Но продължаваше да тича. Пред тях гората просветна, после изведнъж стигнаха канала и се напъхаха вътре. Бързо минаха през тясната тръба, изскочиха от другия й край право в потока. Затичаха през дълбоката до колене вода. Зад тях, вече далече, се чуваше как кучетата лаят, ръмжат и джавкат.

— Добре — извика Голен. — Кучетата се объркани. В тръбата са загубили миризмата ни. Почти стигнахме.

Изкачиха се по полегатия бряг. Каруцата си беше на мястото, конят пасеше до нея. Волфсон се мушна под каруцата, отвори капака и двамата с Кигън се натикаха в скривалището. Голен бързо смени мокрите си панталони и обувки със сухи, извади парче миризливо лимбургско сирене, натроши го, наведе се под каруцата и го втри в ръбовете на капака. После хвърли мокрите си дрехи при двамата и затвори капака. Кигън и Волфсон лежаха в тъмното и едва си поемаха дъх. След малко чуха Голен да сече дърва.

— Какво прави? — прошепна Кигън.

— Работи. Та ако ни проследят чак дотук, да не го заподозрат.

Никой не дойде да ги преследва. Сякаш минаха часове. Най-после Кигън усети как Голен товари дървата, после каруцата заскърца по пътя към селото.

— Ще бъдеш в Швейцария преди зазоряване — въздъхна Волфсон. — Нататък е лесно.

— Дължа ти едно — каза Кигън.

— Което означава?

— Означава, че ти дължа голяма услуга.

В тъмното Кигън се бореше със сълзите си.

— Бях само на сто метра от нея — изстена той. — На сто смрадливи метра!

Поражението му беше пълно. Сега вече напълно схващаше безнадеждността на положението.

— Използвай влиянието си, ирландецо — каза Волфсон. — Върни се и им кажи какво си видял тук. На, вземи.

— Какво е това? — попита Кигън, усетил в ръката си нещо хладно и малко.

— Филмът, който засне Голен. Вземи го с теб. Покажи им какво става. Кажи им, че ако не спрат тази лудост, грехът ще е техен, както и на всички германци, които извръщат лице от истината.

32.

Коулбрейк, Канзас, се намираше в югозападния ъгъл на щата. Триетажната сграда на съда беше най- високата в градчето и се издигаше точно в центъра. Около нея бяха скупчени пет-шест магазина. Единственото нормално дърво беше пред съда и в събота на пейката под него фермерите сядаха на приказка, докато жените им пазаруваха. Населението на самото градче беше 250 души.

Сега на пейката седяха само трима души. Джек Грогън и Дюи Уинтроп играеха на дама, дъската лежеше между тях. Третият мъж, Хайрам Джонсън, дялкаше свирка за внука си. Беше сряда. Годишнината от края на Световната война. И необикновено горещо за ноември. Градът беше почти безлюден.

— Трябва да е заради почивния ден — каза Гроган. — Всички са си вкъщи или са отишли някъде на парад.

— Не чухте ли? — обади се Хайрам. — Парадът в Липънкот е отменен.

— Какво се е случило?

— Пясъчна буря. Била по-лоша от зимната мъгла преди три години. Не можело да виждаш и на една крачка.

— Кой казва това? Харви Логан, басирам се.

— Точно така, Харви.

— Глупости, на него не може да му се вярва и на една думичка — каза Грогън. — Небето да се продъни, ще ти каже, че грее слънце.

— Добре де, обаче са отложили парада. И всичките ветерани с все презморските си шапки и медалите влезли в салона на училището, та да я изчакат да мине.

— Ако е като в Тълса миналото лято, няма да утихне — каза Дюи, сви устни и изплю дълга черна струя тютюнев сок в тревата.

— Чух, че в Чикаго имало такава буря, че превърнала деня в нощ — каза Хайрам.

— Да — намеси се Дюи. — Прочетох във вестниците, че са я видели чак в Олбъни, Ню Йорк. Ню Йорк! По дяволите, та това е през половината държава.

— По дяволите, Хайрам, не вярваш на това, нали?

— Вестниците не лъжат.

— Кой ти каза?

— Не и за такива неща.

— Глупости.

По шосето се зададе кола. Зад нея се вдигаха прашни вихрушки. Отдалече изглеждаше жълта, но като приближи, видяха, че е светлосиня, но е покрита с прах. Колата влезе в града и спря на площада. Шофьорът, със смъкнатата надолу вратовръзка, разкопчана яка и навити ръкави, слезе и изтупа праха от панталоните си. Под мишниците му имаше мокри петна, които стигаха почти до кръста.

„Търговски агент“ — помисли си Хайрам.

Шофьорът подръпна залепналата за гърдите му риза, отиде до пепси-автомата на стълбите на съда, пусна една монета, взе си кола и се приближи до пейката.

— Доста горещо за ноември, а? Хайрам кимна.

Търговският пътник отпи една глътка, изжабурка си устата с кипящата кола, после я глътна.

— Какво продаваш? — попита Грогън.

— Дамски дрехи — отговори високият мъж с усмивка. — Ама не върви много добре.

— Видя ли много прах?

— Навсякъде. А долу на юг е още по-лошо. Казвам ви, бях затворил прозорците и щях да припадна от горещина, а прахът се просмукваше направо през стъклата. Дяволска работа.

Той поклати глава и отпи още една глътка.

— Откъде си? — попита Хайрам.

— От Сейнт Луис.

Вы читаете 27
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату