— Не се обръщай, ирландецо — каза един глас зад него. — Слушай сега. Разбрахме, че Фирхаус ще те арестува за шпионаж.
— Знам. Дойдоха в хотела.
— В опасност си. Иди от задната страна на въртележката. Там има барака. Влез вътре.
— Научихте ли нещо за Дже…
— Beeilen! Бързай!
Една млада двойка мина наблизо и спря до Кигън. Стояха прегърнати, без да обръщат внимание на дъжда, и хвърляха фъстъци на маймуните. „За нищо не ги е грижа — помисли Кигън. — Пред два дена това можеше да сме ние.“ Той почака, докато си тръгнат. Когато се обърна, зад него нямаше никого. Тръгна покрай въртележката, намери бараката и влезе. Помещението бе малко, само с една работна маса и стол. От тавана висеше гола крушка. Навсякъде имаше паяжини.
Вернер Гебхарт го чакаше. Студените му очи го преценяваха, после той извади един клин, вълнена шапка, спортна риза, спортен пуловер без ръкави и тежки обувки от една раница и ги сложи на масата. Извади и една руса перука и очила.
— Облечи die Verkleidung — каза Гебхарт смесвайки грубо английския и немския. — Beeilung?!
— Май наистина сте подготвени за спешни случаи, а? — каза Кигън и бързо започна да се преоблича.
— Очаквахме това — студено каза Гебхарт. — Каквото и да са научили от Джени, те ще мислят, че ти може да ни… как се казва…?
— Да ви сътруднича?
— Да. Трябваше да изчезнеш още снощи.
— Закарали са Джени в Дахау — каза Кигън.
— Да, чухме. Heute Morgen. Das Ungluck.
— Лош късмет? Само това ли ще кажеш?
— Ще се промениш, Кигън — твърдо каза Гебхарт. — Ще говорим за това по-късно. Да, това е всичко, което ще кажа.
— Ти не ме харесваш, нали, Вернер?
— Не те харесвам.
— Защо? — настоя Кигън.
— Защото се правиш на герой, защото си дързък и самонадеян, ирландецо.
— Окей — каза Кигън. — Ако ме хванат, и ти ще загазиш, така че защо не ми кажеш къде да отида и ще отида самичък.
— Horen sie mal! — каза Гебхарт с нисък, сърдит глас. — Аз не правя това, за да ти помогна, а за да помогна на нас. Защото ти си бреме за нас. Не се прави на глупак, няма да издържиш и десет минути без нас. Ти си… gefahrlich… опасен… и се правиш на герой, и ще умреш, и много от нас ще умрат с теб.
— Никой няма да умре.
— Виждаш ли? Самонадеян си. Стотици хора умират всеки ден.
— Опитвах се да се обадя на Фирхаус цяла нощ — каза Кигън, за да смени темата. — Той изобщо не се обади, вместо това изпрати гестапо.
— Той е много хитър.
— Хитър?
— Да. И е в тази игра от години — каза Гебхарт. — Ти не си му достоен противник, ирландецо, няма значение какво си мислиш. Това не е било добра идея. — Той събра дрехите, които Кигън бе свалил. — Откъде взе палтото и шапката?
— От гестапо. — Кигън извади люгера от джоба на палтото и му го подаде. — На, може да ти потрябва.
— Какво си направил?
— Трябваше да се отърва от двама агенти — каза Кигън, докато обуваше панталоните. — Не ги убих, само ги позамаях. Освен това им откраднах колата и я оставих някъде в центъра.
— Така… сега те търсят из целия град — каза Гебхарт, надяна перуката върху главата на Кигън, пъхна краищата на черната му коса под нея, приглади я надолу върху ушите и тила му. После му даде карта за, самоличност, която удостоверяваше, че е пощенски работник. Хитро. Нацистите избягваха да обиждат бюрократите.
— Ако ни спрат, аз говоря. Отиваме в Алпите на почивка.
— Окей.
— Сега шапката и как му казвате… die Brille.
— Очилата.
— Да. Стъклата се без диоптри.
— Е, как изглеждам сега? — попита Кигън.
— Просто запомни: ние знаем какво правим. Прави каквото ти казвам и не спори. И го прави бързо. Verstehen Sie?
— Да — кимна Кигън, — съвсем ясно ми е.
Излязоха от бараката, минаха покрай езерото до паркинга, качиха се в един син опел и потеглиха. Скоро центърът остана далече зад тях. Магазините и административните здания отстъпиха на жилищни сгради — и по-нови, и стари, готически, с големи сводести прозорци и яки дъбови врати. Скоро стигнаха до дълъг сив блок. Гебхарт сви зад него, спря пред един от многобройните гаражи и натисна клаксона. След малко вратата се отвори и той вкара колата в гаража. Вратата се затвори зад тях. Гебхарт изчака малко, после запали фаровете и кимна към една врата, която водеше в къщата.
— Мини оттам — каза той. — Viel Gluck. Аз няма да те видя отново.
Стиснаха си ръцете.
— Благодаря, Вернер. Viel Gluck и на теб.
Кигън влезе в къщата, качи се по едно късо стълбище и през една малка кухня влезе в дневната. Волфсон беше сам и седеше върху един голям вързоп. Нямаше никакви мебели, само една-единствена подова лампа с абажур. До нея имаше пълен с фасове пепелник.
— Добре дошъл, Кигън. Сядай, ако намериш къде.
— Настаняваш ли се, или се местиш?
— Настанявам се всъщност. Пътуваме с малко багаж, ирландецо. Понякога се налага да изоставим всичко. Така че трябва да убием малко време. Засега сме тук.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става?
— Имаме чудесен контакт в щаба на СС. Рано тази сутрин Фирхаус наредил да те арестуват. Обвинен си в шпионаж.
— Смешно.
— Но вярно. И ако те хванат, ще те убият.
— Но това не е нормално. Няма никакъв смисъл.
— Вярно, не е нормално. Но за тях има смисъл.
— И така, какъв е планът?
— Ще тръгнем по тъмно, ще караме до Мюнхен. Ние знаем черните пътища, където има малко движение. Ще продължи по-дълго, но ще бъдем там преди зори. Ще бъдем трима. Ти, аз и Йоахим.
— Имам ли право на глас в тази работа?
— Какъв е твоят избор, ирландецо? Да идеш в американското посолство? Влезеш ли там, няма начин да излезеш. Ще останеш там с години. Ако останеш в Берлин, съвсем сигурно ще те хванат и след твоята схватка с гес-тапо почти сигурно ще те убият. Другият вариант е да дойдеш с нас. Ние ще те измъкнем от Германия за четиридесет и осем часа.
— Защо в Мюнхен?
— Имаме силна организация в Мюнхен и трябва да прекараме един ден там. Много по-безопасно е да пътуваме през нощта и ще ни трябват две нощи, за да стигнем до швейцарската граница.
— Значи отиваме в Швейцария?
— Да. Имаме добри приятели там и знаем безопасни места, където да пресечем. Ако всичко върви добре, вдругиден ще бъдеш свободен човек.
