Кигън запали цигара и помисли за другите възможности. Разбира се, Волфсон беше прав. Нищо нямаше да спечели, ако останеше в Берлин.
— Продължавам да си мисля, че ако напусна Германия, ще загубя всякаква надежда да помогна на Джени.
— Ако може да й се помогне, аз ти обещавам, че ще направим всичко, което е по силите ни да я освободим — каза Волфсон.
— Какво ще кажеш за бягство?
— Почти невъзможно. Опитали сме три пробива. Всичко пропадна. Дванадесет души умряха.
Волфсон загаси цигарата си и отиде до прозореца, за да провери улицата.
„Какъв живот — мислеше си Кигън. — В постоянно бягство, без да се доверяваш на никого, и да знаеш, че ако те хванат, някой рус олигофрен ще ти отсече главата в мазето на затвора.“
— Какво ще правиш, когато се върнеш в Америка? — попита Волфсон.
— Не знам — отговори Кигън. — Всичко стана толкова бързо… Сигурно ще се опитам да събудя хората. Да видят какво наистина става. Може би ще събера пари за вас. Ще се опитам да ви помогна някак.
— Ще им кажеш ли нещо, което те вече да не знаят? Хората чуват това, което им се иска да чуят, ирландецо. И точно сега не искат да обременяват съвестта си. По-лесно е да не обръщат внимание.
— Аз имам влиятелни приятели, Аврам. Може да успея да направя нещо.
— Политици? — Волфсон поклати глава. — Те няма да ти помогнат. Те се водят по желанието на хората, а хората не искат да слушат за нашите беди. Те си имат свои собствени проблеми. Повярвай ми, знам.
Волфсон се опъна на пода, подложи ръце под главата си и се загледа в тавана. Няколко минути изминаха в мълчание.
— Има само един начин да впечатлиш някого с ужаса, който вече съществува тук — каза Волфсон накрая.
— И какъв е той?
— Да го види сам — каза Волфсон. — Никой не може да отрече това, което е видял със собствените си очи.
После затвори очи.
— Ще поговорим по-късно. Нужен ми е малко сън — ще бъде дълго пътуване.
Кигън седна, облегнат на стената, и опря брадичка на коленете си. През тежките пердета се прокрадваха тънки лъчи светлина. След минута-два дишането на Волфсон стана по-дълбоко, по-ритмично и той заспа. Кигън наблюдаваше как сенките в стаята растат. Накрая той също задряма.
31.
Спотайваха се сред гъстите дървета и храсти, които закриваха лагера от главния път. От тях до лагера имаше сто метра пуста разорана земя, набучена със знаци, които предупреждаваха, че е минирана. Тесен път водеше до вратата, край него блестяха железопътни релси.
Кигън бавно движеше бинокъла. Първо огледа вратата, после телената ограда и накрая самия лагер. Унило и пусто място, мрачно, угнетяващо; огромен двор с дълги сиви дървени бараки, място без зеленина с изключение на един несполучлив опит за градина между две от бараките. Изкривените, мъртви растения висяха от коловете или лежаха върху твърдата почва. Самата земя беше спечена като скала от слънцето, земя толкова бедна, че слоеве от нея се бяха разбили на прах, отвяван и от най-малкия полъх на вятъра. Бараките сякаш бяха изникнали от мъртвата земя.
Загражденията бяха четири, от бодлива тел, на по метър разстояние, и по тях бръмчеше смъртоносно електричество. Следваше ров и още една ограда, над три метра висока и електрифицирана. Между оградите се разхождаха пазачи с кучета. На многобройни стълбове бяха монтирани мощни прожектори. По ъглите на лагера зловещо се издигаха стражеви кули.
Кигън изведнъж трепна. Един труп — труп на възрастен човек в раирани затворнически дрехи, се клатеше като парцал на вътрешната телена ограда; ръцете му, вдървени от смъртта, бяха широко разперени. Единият крак леко докосваше земята. Тялото му беше посивяло и започнало да гние. Бялата му коса се развяваше на вятъра. На десетина метра настрани една възрастна жена с носна кърпа, притисната върху носа и устата, вцепенено наблюдаваше разлагащия се труп.
— Боже Господи — промълви Кигън.
— Казваше се Розенберг. Банкер от Линц. Беше на петдесет и осем години. Тази, която го гледа, е жена му. Единственото му престъпление беше, че е евреин. Те му взеха парите, собствеността, разбиха му семейството и после ги докараха тук, в лагера. Сломиха този благороден възрастен човек и накрая той скочи върху телта и сложи край на всичко. Така че те ще го оставят там, докато буквално изгние. Като предупреждение за другите. Кигън свали бинокъла и пое дълбоко въздух.
— Искаше да видиш Дахау и аз исках ти да го видиш, Кигън — прошепна Волфсон. — Сега можеш да повярваш, сега можеш да убедиш другите, че това не е просто един отвратителен слух.
— Ох, наистина е отвратително — изстена Кигън. — Отвратително извън границите на възприятието.
Третият мъж, Милтон Голен, лежеше до тях с фотоапарат, обвит в плат, за да заглуши щракането на затвора, и правеше снимка след снимка на отвратителното заграждение. От време на време спираше да си нахвърли някои бележки.
— Опитваме се да събираме сведения за затворниците — прошепна Голен, като отново вдигна фотоапарата. — Следим кой е умрял, кой е болен. Не е много резултатно, но правим всичко, което можем. Идването тук е много рисковано, както виждаш.
— Не можем да останем повече от няколко минути — добави Волфсон. — Есесовците непрекъснато патрулират из гората с кучета.
Бяха минали с кола през покрайнините на Дахау точно пред разсъмване. Градчето се намираше на четиридесет минути от Мюнхен по главния път за Берлин, но Волфсон отби от шосето и отидоха до фермата на Голен. Прибраха колата в обора, а стопанката им сервира закуска и силно кафе.
— Ще ходиш ли в гората днес? — попита Волфсон домакина и той кимна.
— Безопасно ли е да идем тримата? — попита пак Волфсон.
— Безопасно колкото и за сам човек. Никога не е безопасно. Ако ни хванат, или ще ни вкарат вътре, или ще ни застрелят на място.
Волфсон се обърна към Кигън.
— Е, ирландецо, искаш да направиш нещо, за да помогнеш? Добре. Ще ти дадем възможност да отнесеш един спомен.
И му обясни основните правила. Изпълнявай заповедите. Говори само шепнешком. Тръгвай, щом ти кажат. Дойдоха в гората още по тъмно с една каруца за дърва с двойно дъно, оставиха я на километър от лагера и изминаха останалия път първо по един поток, за да не оставят миризма за кучетата, после под някакво голо поле по един подземен канал. Последните петдесет метра лазиха по земята, провирайки се през заплетени бодливи храсти и гъмжаща от буболечки трева, после изведнъж се оказаха в края на сечището около лагера и ужасната гледка се разкри пред тях.
Устата на Кигън бе пресъхнала от ужас. Той лежеше по корем, с една ръка беше навел тревата, а с другата изследваше лагера с бинокъла. Молеше се само да я зърне, да разбере, че все още е жива.
Най-голям шок предизвикваха самите обитатели. Изтощени, преждевременно състаренй, физически сломени, те изглеждаха като хипнотизирани. В очите им не се четеше дори отчаяние. Надеждата беше изчезнала и бе заменена от терор и примирение. Те се движеха из мръсния двор като роботи и дори не си говореха.
Един възрастен мъж с разпрани затворнически дрехи и бяла брада до гърдите стоеше на едно място и гледаше, без да мърда, през телената ограда. Очите му не се движеха нито наляво, нито надясно. Не правеше нищо. Просто гледаше през шестте метра бодлива тел и минираното поле към свободата.
Над лагера витаеше такова отчайващо усещане за пустота и безнадеждност, че Кигън грохна вътрешно. Раменете му се отпуснаха, от стиснатите му устни се изтръгна състрадателен стон.
— Шт — предупреди Волфсон.
— Боже Господи! — тихо каза Кигън. — Изглежда толкова… толкова безнадеждно.
