било от провалена кариера или от сблъсъци с лицемерието на общественото мнение на местата, където бяха живели преди.
Всички тия, които седяха на съседната маса, бяха приятели на Хатчър. Единият от тях беше едно огромно копие на дядо Коледа — едър мъжага с бяла коса и гъста бяла брада, когото другите наричаха Мечката. Освен него там седеше един слаб, мълчалив мъж, с прошарена брада, стигаща до гърдите му, който си четеше някакво романче, докато ядеше, а третият беше един мъж с нежни черти на лицето, който си драскаше стихове в едно раздъриано тефтерче. Слоун надаваше ухо в непринудения им разговор с надеждата, че може да подочуе нещо за това, което го интересуваше. Името на тоя, който четеше, беше Боб Хил. Той беше работил като треньор на расови коне, като цирков клоун, като учител, а сега се изхранваше с риболов със собственото си рибарско корабче. Поетът, който се казваше Франк, работеше като нощен администратор в един мотел и прекарваше времето си през деня на плажа в писане на стихове. Мечката беше архитект. Четвъртият мъж на масата, официално изтупан, със загар на лицето, когото наричаха Съдията, беше наистина изпаднал в немилост съдия, жертва на слабостта си към бутилката. Сега той работеше като метр д’отел в най големия хотел на острова и от четиринайсет години не беше и номирисвал алкохол.
— Не съм ял толкова хубава храна, откакто напуснах дома си — любезно каза Слоун.
— Истина е — отвърна Мечката. — А излиза и почти толкова евтино.
Така, докато се хранеха, те завързаха непринуден, лек разговор. Накрая Слоун отново постави своя въпрос, но получи пак същия мъгляв, неопределен отговор.
— Ако има такъв, все ще мине оттук да похапне — каза Мечката. — Всички минават оттук.
Но Слоун не губеше надежда. Хатчър не фигурираше в списъка на телефонните номера на градчето. Нямаше го и в списъците за автомобилна регистрация. Но щом все пак живееше на острова, като бивш офицер от военноморските сили и като човек, който обича морето, имаше основание да се заключи, че Хатчър може би имаше яхта. Процесът на изследването на всички правдоподобни възможности накрая заведе Слоун в пристанищната служба.
По това време вече всички в града знаеха, че той търси Хатчър.
В пристанищната служба той се опита да завърже разговор с капитан Фендиг, който беше единственият служител там. Чрез родословието си Фендиг беше дълбоко вкоренен в черната почва на това островче. Баща му, дядо му и прапрадядо му бяха служили като пристанищни лоцмани, направляващи влизането на големите товарни кораби от океана през пролива и пристанищните плитчини до доковете на пристанището отсреща, на континента.
— Всъщност аз търся тук един стар приятел, Крис Хатчър. Служихме заедно в армията.
— Хубаво.
Много обичаше яхтите. Помислих си, че може да има яхта на пристан тук.
— А-ха, яхтите стоят тук.
И Фендиг се запъти нагоре по кея.
— Казва се Крис Хатчър — извика подире му Слоун.
— Не е роден тук. Цял живот живея тук, ама никой с такова име не се е раждал на тоя остров.
— Не-е, трябва да е дошъл тук преди година, година и половина.
— А-ха.
И разговорът приключи.
Слоун смени тактиката. Отиде на станцията за зареждане с гориво и заприказва момчето на колонката.
— По кое време обикновено се прибира с яхтата си Крие Хатчър?
— Нищо не знам — отвърна хлапето.
А сега де.
— Че да не живее на яхтата, я?
— И понятие нямам — отвърна хлапето и изчезна в малката къщурка на станцията.
Слоун се запъти обратно към пристана, взе си една бира от лавката там, после се върна отново на кея и зачака.
Остро изсвирване от сирена на корабче сепна Хатчър и го върна към действителността.
— О-х, Боже — простена той. Изправи се, пооправи, доколкото можа, издутината на силно изрязаните си плувки и се качи на палубата. Там застана прав и започна да се оглежда внимателно над рулевата кабина.
Малко корабче с изписано на борда име „Бриз-Е“ беше легнало на дрейф недалече от неговата яхта, полюшваше се леко в спокойното море с тихо боботещи на празен ход двигатели. Капитанът му, висок, жилав мъж, само кожа и кокали, с добре подрязана прошарена брада, беше застанал на кърмата. Сложи ръце около устата си и извика:
— Оня тип обикаля из целия остров и разпитва за теб. Ходил е при Брайди, при Поу Сгивънс. И при Мърфи. Че и в пристанищната. Даже се опитал да измъкне някаква информация и от стария Роланд.
— Какво иска? — извикала свой ред Хатчър с дрезгав глас, нещо средно между ръмжене и шепот.
— Разправя, че сте били стари приятели, още от армията.
Хатчър поклати глава.
— Как изглежда?
— Едър тип, здравеняк, бая широчък в плещите. Изглежда някъде към петдесетте. Държи се свойски със всички.
— Говори много любезно и се усмихва непрекъснато, а? С малък белег на едната буза?
— Точно. Приятел ли ти е?
— Не бих казал. Вие какво му разправяте?
— Нищо, траем си.
— Благодаря, Боб.
— Карай. За риба ли си?
— Нещо такова.
— Айде, сичко хубаво.
Боб Хил му махна с ръка, върна се на мостика, включи машините на по-високи обороти и се насочи към открито море. Хатчър чу някакъв шум зад себе си, обърна се и видя Джиниа, която се беше подала иззад борда и го гледаше над релинга9.
— Какво има? — попита тя.
— Боб Хил. Разправя, че някакъв тип разпитвал за мен в града. Нали ги знаеш тия нашите от острова, понякога стават прекалено предпазливи.
— Аз мисля, че това е много хубаво — каза тя и от въжената стълбичка зад борда скочи през релинга направо на палубата. Грабна от шезлонга една хавлия и я уви около кръста си като саронг10. — Приятно е да знаеш, че приятепите ти така се грижат за теб и те пазят.
— А-ха. Дай да видим рибата.
Тя се пресегна над релинга зад борда, измъкна тръбата, която беше закачила на стълбичката, и му я подаде. Той я вдигна пред очите си и заоглежда рибата.
— Едро парче — каза той.
— Гледай само каква опашка има. Ще си я запазим ли?
— Разбира се.
Той отнесе тръбата долу, в голямата каюта, където шест други риби, които бяха хванали преди обяд, все още кръжаха и разучаваха обстановката в големия аквариум с вместимост някъде от сто галона. Застана над него и дръпна ръчката, която отваряше клапата на входа на тръбата. Жълтата риба веднага изплува в аквариума и се зае незабавно да си маркира своя територия между корала и морското зеле на дъното.
— Чудесна е — каза Джиниа, застанала зад него. Ръцете й се плъзнаха около кръста му. — Плуването ме възбужда — прошепна тя в ухото му.
Без да се обръща, той се пресегна зад тялото си, плъзна ръцете си под хавлията и и ги прекара по вътрешната страна на бедрата й до горе. Тя се наклони леко назад, освобождавайки място за ръцете му, и
