— Тогава тя е много щастлива.
— Аз като че ли все още продължавам да върша същите неща, както навремето.
— По-друго е. Навремето… ти, като че ли… — тя се поколеба, опитвайки се да намери точната дума.
— Изпитвах удоволствие от това? — довърши той вместо нея.
Да — потвърди гя. — Изпитваше удоволствие.
— Възможно е. Но не можеш да скъсаш с нещо, ако постоянно гледаш назад. Миналото трябва да си остане затворена страница.
Той обърна лицето и към себе си.
— Обичам те, Дафни. Никога не си напускала мислите ми. Но никога не съм мнслил за нас двамата като за семейни. Домашна идилия? Дявол да го вземе, и двамата не мислим за това.
Тя обърна глава встрани. „Не говори от името на другите“, помисли си тя, но не каза нищо и Хатчър разбра, че в желанието си да бъде честен спрямо нея я беше наранил. В представите си той беше възприемал връзката си с Дафни като продължила повечко любов за една нощ — военновременен романс без сериозно обвързване и без бъдеще. Сега вече беше твърде късно. Той беше изградил друг свят за себе си, свят толкова различен от нейния, че едва ли в него би имало място за нея, едва ли би била реална надеждата за някаква по-стабилна връзка между тях. Животът на неговия остров би я отегчил до смърт Освен това в себе си той вече беше скъсал с този тъмен и опасен свят, светът на Дафни, Чайна Коуен, Хари Слоун и Тс’е К’ам Мен Ти, свят, който представляваше целия й живот Сега трябваше да скъса с всичко това отново.
— Прав си, ние и двамата никога не сме мислили за такъв съвместен живот — каза тя и му спести неудобството да я нарани отново.
Когато катерът тихо навлезе в устието на Макао Рънс, от лявата им страна заблестяха светпините на Хонконг. Хатчър остана загледан в тях, съзерцавайки как градът израства пред очите му и силуетите на небостъргачите придобиват ясни очертания в осветеното небе над града.
— Аз ще сляза първа — каза тя. — Те знаят къде да ме оставят.
— Дафни…
Тя допря пръсти на устните му.
— Казахме си всичко, Хатчър — прошепна тя. — Сега вече няма да се върнеш отново. Но със сърцето си усещам, че това е толкова мъчително за теб, както и за нас Чой куи сий йонг хайпон.
Когато скъсваш с миналото, остават рани в душата.
КНИГА ТРЕТА
Честта сложете пред едното ми око, пред другото — смъртта.
Тъй безпристрастно и на двете ще гледам аз
ЦВЕТЪТ НА ЮДА
През април по планинските склонове на Северен Тайланд задухваше топлият вятър, който разпръскваше и последните облаци от зимния мусон, и разнасяше нежните си повеи над полетата с червени, бели и пурпурни цветове. Под галещите ласки на топлия вятър подредените в редици насаждения се полюшваха като балерини, огрени от искрящото слънце, напъпилите им цветове се разпукваха и планинските склонове и полетата се превръщаха в красив разноцветен килим.
Но също както някои видове пеперуди, живеещи само един ден, тия цветове умираха бързо, като всеки от тях оставяше след себе си светлозелен семенник, нещо като луковица на клечка. През месеците преди април растенията се трудят денонощно, за да произведат алкалоиди, които се натрупват в тия семенници. Когато семенникът се откъсне от растението, алкалоид, под формата на млечна течност, изтича, бързо изсъхва и потъмнява.
Когато цветовете опадат, обитаващите тия места планинци с техните широки сламени шапки излизат по стръмните склонове, където растат тия цветове, и тръгват по редовете между растенията, разрязват семенниците и събират с железни лъжици гъстия като мъзга сок, преди да се е втвърдил.
Генерал Дао, фу яй бан на планинското племе хсонг, беше гледал и предишната пролет как хората от неговото село източват сока от семенниците. Като главатар на селото той имаше навик да стои като бог върху черния си кон на върха на хълма, увесил през шията си автоматична пушка М-14, с ръце отпуснати върху приклада и цевта на оръжието, и да наблюдава жътвата, докато неговите двама въоръжени пазачи седяха на земята встрани от него. Пазачите се редуваха да наблюдават долината и небето с мощните си бинокли, следейки за евентуална поява на части на правителствените войски или на хеликоптери, а през това време долу по склоновете на хълма, известен с името Паудър Маунтин, селяните източваха сока от семенниците.
Дао беше избран за фу яй бай от своите съселяни. Както и своя баща преди него, той разрешаваше всички възникнали между тях спорове, изслушваше своите съселяни за проблемите им и търгуваше от името на племето хсонг с външния свят. Хсонг беше част от племенната общност, наричаща се Фуй Тонг Луанг, Духовете на Жълтите листа — една малка, загадъчна етническа секта, чиято изолация от външния свят й даваше възможност да поддържа живи вековните си традиции и обичаи.
Дао беше набит мускулест мъж, загрубял, както и всички останали, от суровия живот в планината. Беше на трийсет и седем, а изглеждаше на петдесет и пет. Въпреки това си оставаше хубав мъж. Лицето му беше четвъртито, с бронзов загар на кожата, с широка уста и сплескан нос. Той, както и неговите хора, предпочиташе тъмнозеленото военно облекло пред традиционната носия. Черната му коса беше прихваната с червена превръзка. От време на време той вдигаше бинокъла си наблюдаваше работещите долу жени, които бяха облечени в ярки цветни ризи без яка, шарени панталони, плътно по бедрата им, наречени пасин, с навити до средата на прасците крачоли, подобно на велосипедистите от средата на века, и ярки пъстроцветни тюрбани с втъкани в тях сребърни мъниста.
Сокът, който те събираха, беше опиумна смола. Естественият алкалоид в него представляваше морфин.
А красивите малки пурпурни, бели и червени цветове бяха от растението Papaver somniferum, което се размножаваше с устойчивостта на плевел в Югоизточна Азия. Това не бяха невинни градински цветя. Сънотворният мак е метафора на добрата и лошата страна на човека, символ на доброто и злото. Това са едновременно адът и раят, събрани заедно в белия семенник, не по-голям от човешки палец. Подобно митичната песен на Сирените, обещанието е примамващо чаровно, но действителността е убийствена, защото белият опиум е материалът за създаване на премахващия болката морфин, но също така и за хероина.
Дао не познаваше статистиките или демографията на разпространението на наркотика. Той не знаеше къде отиваха пакетчетата с приготвения от него материал, нито кой щеше да ги купува, нито пък кой щеше да използва продуктите от неговата реколта. Той никога не беше чувал за различните видове наркотик, нито за различните имена, йод които се разпространяваше и употребяваше. Не знаеше, че неговата реколта може да убие някой жалък наркоман на другия край на света, или пък че малолетни престъпници се изтрепват по улиците за унция бял прах, която щеше да се произведе от сока на малките цветове. Той никога не беше виждал спринцовка. С тази реколта селото му осигуряваше препитанието си и така беше от незапомнени времена. За Дао и за останалите от племето хсонг в това, че продаваха реколтата си, нямаше
