— Но не и на празен стомах.
Коуен се загърна още по-плътно в одеялото, в което се беше увил. Погледна към Хатчър, поколеба се за момент, но след това му каза:
— Откажи се, Хач.
— Да се откажа от какво?
— Не се нрави на разсеян.
— Казах ти вече, Чайна, не мога да направя това.
— Да, спомням си. Чест, почтеност, старата привързаност от Академията. Не е ли малко късно за всичко, това?
— Не е късно за Мърф, ако е изпаднал в беда.
— Нали чу какво ти каза Холандеца? Бил е наркоман!
— Каза, че предполага, че може да е пушил малко, треви, за Бога.
— А за това, дето е сътрудничил с виетконговците?
— Само предположения.
— Господи, ти си толкова великодушен към него, че подлагаш всичко на съмнение. Вече знаеш достатъчно, за да…
— Слушай, ето всичко, което наистина знам — прекъсна го Хатчър. — Знам, че преди петнайсет години Коуди може би се е измъкнал от горящия самолет. Имам основания да вярвам, че е бил в тоя лагер Хюи-куй, че Тайсунг е бил началник на лагера и че момичето е било там с него. Знам, че един мъж на име Уол Пот е твърдял, че е виждал Коуди в Банкок и че сега Тайсунг е в Банкок и се представя под името Уол Пот. Знам също така, че Уинди Портър го е следил и е бил убит заради кашата, в която Пот се е забъркал — по всяка, вероятност от убийците на Чию Чао. И имам основания да смятам, че Уол Пот може би е работел за Толи Фонг и е изпаднал в немилост пред него, поради което, е потърсил помощ от нас. Всичките тия неща, Чайна, представляват достатъчно основание за мен да ида в Банкок.
— Но освен всичко друго, знаеш и че Толи Фонг ще те убие в момента, в който му се мернеш пред очите.
— Дал е обещание, йен дюи йеи, да изостави тая вражда.
— И ти вярваш на думата му? Неговата ч’уапг чжу-чи ще бъде изпълнена едва когато единият от вас двамата умре. Кръвна клетва, Кристиън. Ако е необходимо, той ще си измисли някакво оправдание, за да наруши йен дюи йен. Хайде сега, не се прави на наивен.
— Чайна, когато се захванах с тая работа, дори и за момент не можех да допусна, че Мърфи наистина е жив. Тогава само допусках, че евентуално е възможно да е жив. Сега уравнението изглежда по съвсем различен начин. Сега вече наистина мисля, че е жив. И ако наистина е жив, аз ще го намеря. А на Толи Фонг ще му го сложа отзад.
— Гледай преди това да го убиеш.
Хатчър пресегна ръка и разроши косата на Коуен.
— И аз те обичам, приятелю — каза той. — Но май все така става, че постоянно взимам от приятелите си и никога не давам нещо от себе си.
— При такива ситуации винаги и двете страни дават по нещо от себе си.
— Казваш го от благородство.
— Благороден ти е задникът. Я не ставай толкова сантиментален — измърмори Коуен. — Веднъж вече те бяхме изгубили. После отново се върна при нас. Сега ще те изгубим отново, този път за добро. Знам това, знае го и Дафи. — Той махна с ръка към палубата. — Защо не отидеш да се сбогуваш с нея.
Той наведе надолу глава загледан в пода и се загърна още по-плътно с одеялото.
— Благодаря ти, Чайна.
— А-ха.
Хатчър отвори вратата на каютата и излезе. Коуен не вдигна очи. Само промълви тихо:
— Бих искал да знам, че си жив и здрав и че си добре на тоя твой остров. Какво ще кажеш да ми се обадиш, когато свърши всичко това, ако все още можеш и да шепнеш.
Коуен и Дафи го обичаха толкова много, че бяха готови да рискуват и живота си заради него, а просто нямаше подходящ начин да им каже сбогом. Всяка новооткрита следа го водеше все повече и повече към миналото му, а после го отдалечаваше от него. Но Хатчър нямаше избор. Неговата цел беше да открие Мърф Коуди, а на възникналите пред него въпроси нямаше отговори в Хонконг, отговорите трябваше да се търсят в Банкок. И колкото повече Хатчър се приближаваше към решението на проблема, толкова повече се страхуваше от това, какво можеше да бъде то.
Тя беше седнала близо до носа и гледаше как катерът пори водите на реката. Хатчър седна до нея, свали одеялото от себе си, уви го около раменете й и я притегли към себе си.
— Струваше ли си, Хатчър? — попита го тя.
— Мисля, че да — отвърна той. — Получих отговори на много въпроси.
— На такава цена?
— Да. Всъщност не плащаме ли винаги някаква висока цена за сериозните неща в живота?
Поседяха известно време така, без да говорят, после тя го запита:
— Имаш ли си някоя жена?
Хатчър се поколеба. Беше ли всъщност Джиниа неговата жена? Самата тя сигурно не би се съгласила с този израз. Но дълбоко в себе си Хатчър си даваше сметка, че е поел негласен ангажимент спрямо нея. Той никога не беше изразявал това с думи, но тя наистина беше неговата жена. Изпитваше най-нежните чувства, на които беше способен — искаше да се грижи за нея, да я направи щастпива. Имаше нужда да постигне някаква уравновесеност в живота си. За него всички тия неща бяха свързани все с Джиниа.
— Да — отговори той накрая.
— Много време ти беше необходимо, за да обмислиш отговора си.
— Всъщност досега никога не бях мислил за това — отвърна той. — Трябваше да го изясня и за себе си.
— Как се казва тя?
— Джиниа.
Джиниа — повтори тя, сякаш за да опита как звучи това име. — И как изглежда тя?
— Много независима. Много интелигентна.
— Красива ли е?
— Да. Но не но този начин, по който си красива ти.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
Хатчър се замисли как да обясни разликата между екзотично магнетичната Дафни и спокойната красота на Джиниа. Най-накрая каза:
— Тя не оставя мъжете без дъх още първия път, когато я видят, както ти. — Това не беше съвсем така, но беше допустима в случая невинна лъжа.
— Станал си много дипломатичен — каза тя с усмивка. — Тя разбира ли те?
— Тя не знае нищо за миналото ми.
— И за приятелите ти?
— И за приятелите ми.
— А имаш ли намерение да й кажеш?
— Един ден… може би, ако е необходимо.
— Ти обичаш ли я, Хатчър?
Това го завари съвсем неподготвен. Той никога не си беше задавал такива въпроси.
— Това май ще е нещо ново за мен, а, Дафи? — отвърна той, избягвайки конкретния отговор. — Любовта, за която ти говориш сега, много дълго отсъстваше от моя живот, ако въобще някога я е имало там.
— Имало я е, Хатчър. Ти никога не си допускал някой да надзърне по-дълбоко в теб, но все пак аз успявах да го правя понякога за малко. И Чайна казва, че в тебе има всъщност двама човека. Човекът, когото всички ние виждаме, и човекът, когото никой никога не вижда. Виждала ли е Джиниа този, другия човек?
— Мисля, че той е единственият, когото вижда.
