— И ти как ги разпознаваше тия?
— По дрехите. Носеха дрехи, купени от мен.
— С какво бяха облечени останалите затворници?
— Работни дрехи. Предимно сиви. Ония държаха янките отделно от виетнамците.
— Виетнамци? Какви виетнамци имаш предвид?
— Тия другите затворници, те бяха все виетнамци. Политически затворници, симпатизанти на янките.
— Искаш да кажеш, че това е бил затвор основно за политически затворници виетнамци? — попита изненадано Хатчър.
— Ja, до момента, когато вече можеха да ги преместят на север в Ханой.
— Какъв загубеняк съм и аз. Да не се сетя — измърмори Хатчър.
— Защо не питаш и Джон. Говори се, че и той е бил навремето във военнопленнически пагер.
— Къде?
Холандеца сви рамене.
— Питай го него — отвърна той и даде знак с ръка на бармана. Ледърнек Джон отвори нова бутилка бира и я донесе на масата.
Хатчър му показа снимката.
— Познаваш ли някого от тия? — попита го той.
Джон взе фотографията и я огледа.
— Защо, трябва ли? — отвърна му той с въпрос.
— Не знам — каза Хатчър. — Мъжът е бил военнопленник. Чух, че и ти си бил такъв. Помислих си, че може би…
— Не се е родил нехранимайкото, който може да ме върже или да ме хване натясно — враждебно процеди Джон.
Просто ге питам, бе.
— Казвам ти същото, дето го казах и на Били, каубой. Тук, на това място, миналото не съществува. Когато сутрин стана от леглото, животът започва отначало. Забравям повече, отколкото научавам.
Той ми е приятел — каза Хатчър. — Опитвам се да му помогна.
— Я сгига глупости. Ами я си представи, че той не иска да му помагаш.
— И това е възможно. Когато го намеря, а не се съмнявам, че ще го намеря, това ще ми е достатъчно.
— Браво на теб! — Джон погледна снимката още веднъж и я остави на масата. — Хубава жена — каза той и се отправи към бара.
— Семпер Фи50, приятел — измърмори Хатчър.
Джон спря насред път и се обърна към него.
— Какво каза?
— Семпер Фи. Нали си бил моряк, знаеш какво значи това. Това момче и аз бяхме другари, колеги в Академията. Може би той е в беда. Може би има нужда от помощ. Искам да му предложа помощ, това е всичко.
— Ами тогава намери го и му помогни.
— Е, добре.
Ледърнек Джон се усмихна любезно и се върна на бара, но Хатчър реши да опита с него още веднъж. Последва го и отиде на бара.
Били Дет го изгледа от другия край и каза:
— Дошъл си да купуваш или да продаваш?
— Нито едното, нито другото. Турист съм — дрезгаво отвърна Хатчър. Били Дет се усмихна презрително, хвърли шепа монети на бара пред себе си и си тръгна.
Хатчър се обърна отново към Ледърнек Джон и се наведе през бара към него.
— А какво ще кажеш за момичето? — попита го Хатчър. — Виждал ли си някога гова момиче?
— Казах ти вече, имам амнезия, каубой — отвърна му Ледърнек Джон. — Дявол да го вземе, не мога да си спомня и фамилното си име.
Хатчър сложи една американска стодопарова банкнота на бара.
— Хубава хартийка — измърмори Ледърнек Джон.
— Отдавна не бях виждал от тия, зеленичките. Тук ми дават почти само хонконгски долари. — Той се загледа за момент в банкнотата, взе я и натисна бутона на касовата си машина. След като прихвана сметката за сервираното, той вдигна глава към Хатчър и каза: — Продавам пиячка, ядене и мълчание. Ако искаш нещо за друсане, за смъркане, трева за пушене, може и да ти помогна да си намериш. Той отброи ресто деветдесет и пет хонконгски долара и ги сложи на бара пред Хатчър.
— Само това продавам, каубой.
— Мем гой — отвърна Хатчър.
— Пак заповядай — каза му Джон, все още усмихнат.
Хатчър прибра рестото и се върна на масата.
— Не ми харесва обстановката тук — каза тихо Коуен. — Научи каквото можа. Ако нямаш нищо друго…
— Мисля, че си прав — каза Хатчър и всички станаха. Холандеца сложи тлъстата си ръка върху плика с парите и погледна към Дафни, повдигайки вежди.
— Твои са — каза Хатчър.
— Bedankt51 — каза Холандеца и пъхна плика във вътрешния джоб на якето си. — Спокойно пътуване обратно. — Той прекоси помещението, отиде до мъжа върху билярдната маса и го разтърси за рамото.
— Хайде да вървим, Джоуни — каза той.
— Да, да — отвърна му със сънен глас мъжът с конската опашка. — Можеш ли да ме надигнеш малко?
— Хайде ставай — каза Холандеца сърдито и излезе.
— Оня хаитянин ме безпокои — каза Коуен. — Прекалено се интересуваше от нас.
— Може да е от любопитство — намеси се Хатчър.
— По дяволите, не е…
Той изведнъж се спря и погледна през прозореца към Холандеца, който беше стигнал до разнебитеното си корабче и се готвеше за отплуване.
— Сетих се за още нещо — каза той. — Вие отивайте на корабчето, аз искам да задам още един въпрос на Холандеца.
— Побързай! Колкото по-бързо се измъкнем оттук, по-добре ще е — предупреди го Коуен.
Мъжът с конската опашка се надигна на масата с пуснати надолу крака и изгледа как Хатчър излиза от бара. После скочи и се запъти отпуснато към вратата.
Отвън горещината се стелеше над джунглата като топъл сироп.
Холандеца проверяваше колко гориво му е останало. Вдигна поглед към Хатчър, като го видя, че идва към неговото корабче.
— Ja? — каза въпросително той.
— Само още един въпрос. Тоя Тайсунг, началника на лагера, знаеш ли какво е станало с него?
— Офейка нанякъде — отговори Холандеца, без да спира приготовленията си.
— Офейка?
— Ja. Мисля, че в Ханой не гледаха с добро око на него.
— Защо?
— Наркотици, пиячка. Всичките се бяха разложили, нали знаеш.
— Ами другите затворници?
— Нищо не знам за тях — отвърна Холандеца, свивайки рамене.
— А накъде офейка тоя Тайсунг?
Холандеца затвори капака на резервоара и продуха тръбичката на бензинопровода, докато обмисляше отговора на въпроса. Както разговаряха, Хатчър долови с периферното си зрение някакво движение надолу
