напряко през тънката основа на ировлака.
— Тук ли се намираме ние? — прошепна той.
— Горе-долу — кимна Дафни.
— Значи ако се запече положението, докато сме около бара, можем да зарежем корабчето и да минем по сушата направо дотук, нали?
Тя кимна.
— Колко е това разстояние?
— Няма и миля — отвърна тя.
— Окей — каза Хатчър с дрезгав глас, — значи тук ще ни е сборният пункт при отстъпление. Ще оставим катера да чака тук и ще заобиколим провлака с корабчето. При опасност се втурваме по сушата като зайци и идваме тук, а корабчето зарязваме там.
— Колко души ще вземем с нас? — запита Коуен.
— Синг ще дойде в бара с нас, ще ни прикрива задниците — каза Хатчър. — И може би още един да стои на корабчето и да си отваря очите на четири да не би Сам-Сам да се появи. Останалите трима остават на катера. Ако се наложи да се спасяваме с бягство към него, те ще прикриват оттеглянето ни. Ако всичко мине гладко, ще ги вземем на връщане.
— Сам-Сам няма да се върне поне до утре — припомни отново Дафни.
— Ъ-хъ. Е, винаги има и непредвидени случаи — каза полугласно Хатчър. — Ще съм спокоен за Сам-Сам едва когато се върнем в Хонконг.
— Много си предпазлив — каза Дафни с усмивка.
— Но пък съм още жив — отвърна Хатчър. — Хайде да се подготвяме и да тръгваме нагоре.
При навлизането им в царството на Тс’е К’ам Мен Ти животинските звуци на джунглата се смесиха с други звуци. Човешки звуци. Когато слънцето започна да се скрива зад клоните на високите дървета, някъде в гъсталака пред тях се разнесе странна монотонна песен.
— Какво е това? — попита Коуен.
Дафни му отговори:
— Жените пеят ханчи, нещо като песнопение, с което се молят за благосклонността на съдбата.
— Досега не бях чувал такова нещо — каза Коуен.
— Това е камбоджански ритуал, струва ми се — поясни Дафни.
— Това да не са Червени кхмери? — попита Хатчър.
Тя вдигна рамене.
— Червени кхмери, независими лаоски партизани, речни пирати. Кой ги знае. Но помни едно, жените са не по-малко жестоки от мъжете, а са по-сприхави.
Реката тук беше широка не повече от хиляда фута.
Щом заобиколиха носа на вдадения в реката провлак, те забелязаха първите признаци от присъствието на Тс’е К’ам Мен Ти. Пред тях от дясната им страна се разкриха три шлепа, вързани в дърветата плътно до самия бряг, издаващи се навътре в тясната рекичка. Наложи се Синг бързо да извърти руля, за да успеят да се промъкнат покрай тях. В задната част на първия шлеп имаше две колиби, допрени една до друга, подобни на караулни помещения при контролен пункт.
Десет-петнайсет жени, всичките голи до кръста, привързали гъстите си черни коси с червени кърпи, пееха, докато чистеха палубата. На единия край на шлепа димеше голям тиган с мазнина, в който една жена нарязваше зеленчуци за приготвянето на вечерята. На другия край на шлепа беше седнал един мъж и ловеше риба.
— Каква мила пасторална сценка — изръмжа Хатчър.
— Направо да се просълзиш — каза Коуен, — почти като пикник на Четвърти юли46.
В средата на палубата на втория шлеп бяха наредени един върху друг пет-шест големи контейнера с битова електроника, небрежно покрити с брезент. На палубата на прилепения до него трети шлеп имаше само десетпетнайсет сандъка с амуниции. С помощта на бинокъла си Хатчър прочете надписите по тях — 9- милиметрови патрони, патрони 30-и и 38-и калибър, и един сандък 45-и калибър.
— Доста боеприпаси и съвсем малко оръжия — каза Хатчър.
— По всяка вероятност Сам-Сам си е складирал тежката железария някъде по-нагоре по-реката. Едва ли очаква митничари — предположи Коуен.
— Може — съгласи се Хатчър.
След шлеповете, на неколкостотин ярда нагоре по брега на реката, се появи и самата кръчма „При Ледърнек Джон“ — обширна, грозновата четириъгълна постройка със стени от бамбукови рогозки и покрив от гофрирана ламарина. Кръчмата се издаваше навътре в реката, стъпила на колове на речното дъно, и беше оградена от двете страни с импровизиран дървен кей, като пристан на плоскодънна флотилия. Няколко различни корабчета и лодки бяха вързани за кея. Единият от плавателните съдове беше едно раздрънкано допотопно корабче, най-малко двайсетгодишно, с парцаливо германско знаме, окачено на антената на радиостанцията.
— Бялото раздрънкано риболовно корабче е на Холандеца — каза Дафни.
— Добре — прошепна Коуен. — Може да им избягаме и с корабчето, ако се наложи. — Той отправи поглед с бинокъла си нагоре по реката. Един тежко натоварен шлеп, с грижливо покрита с водонепроннцаем брезент стока на палубата, се спускаше по течението покрай единия бряг на около хиляда ярда по-нагоре от бара.
— Господи — прошепна без дъх Коуен.
— Какво има? — попита го Хатчър.
— Погледни оня шлеп нагоре по течението — каза Коуен и Хатчър вдигна натам бинокъла си.
— Рогът на изобилието — каза Коуен. — Това е плуващият магазин.
Докато наблюдаваха, един мъж излезе на носа на шлепа, протегна се, явно след сън, и започна да пикае в реката. Той беше висок, много мършав негър с омазнена коса, сплетена на тънки плитчици, спускащи се от лентата, превързана около челото му. Синята му риза беше разкопчана до кръста, през рамо носеше АК-47, а на колана му беше затъкнат 9-милиметров пистолет „Н&К“. Носеше слънчеви очила „Порше“ с позлатени рамки.
— Ох, това е хаитянинът, оня, дето му викат Били Дет — каза Коуен. — Тоя идиот имал за хоби да реже крака на хора. Погледни по-назад, към кърмата.
Хатчър насочи бинокъла си по-назад и го свали малко, за да вижда отстрани борда на шлепа. Там, закачено с въже, висеше нещо подобно на чифт обувки. Хатчър превъртя винта на бинокъла, нагласявайки разстоянието между лещите така, че да подобри увеличението. Тогава видя провисналата от горната част на една от обувките посивяла разлагаща се кожа. Около нея кръжеше рояк мухи.
— Господи — изпъшка Хатчър.
— Няма проблем — каза Дафни. — Той не те познава. Сигурно няма да ни обърне никакво внимание.
— Да — каза Коуен. — Дошли сме за бизнес, както обикновено.
Шлепът на Сам-Сам представляваше доста голям и широк плоскодънен речен съд, отрупан със сандъци с контрабандна стока и боеприпаси. С него на борда бяха дванайсетина от хората му плюс седем жени, някои от тях — наложници, като немалко от тях бяха по-твърди в боя и по-кръвожадни от мъжете. Батал беше с него, но не и Били Дет. Хаитянинът не обичаше да плува по реката.
— Какъв му е проблемът на Били Дет? — попита Сам-Сам.
— Не може да плува — отвърна иранецът.
На Сам-Сам това му се стори смешно.
— Страх го е да се вози на шлепа, защото не може да плува? — попита Сам-Сам, напушен от смях.
Иранецът кимна.
— Дявол да го вземе, че и аз не мога да плувам — викна Сам-Сам, заливайки се от смях, и го тупна по гърба.
— Нито пък аз — каза Батал и също се засмя. Някаква глъчка откъм задната част на шлепа прекъсна
