— За какво толкова си се завайкал?
— Знаеш какво имам предвид — каза Коуен. — С какво е толкова изключителен тоя Коуди все пак?
— Обясних ти, ходехме заедно на училище.
— Ама че аргумент — каза Коуен.
— По дяволите — каза Хатчър, — може пък да съм искал да свърша накрая една работа с… с хуманни подбуди… чест да го кажем.
— „Войната, каза той, е мъка моя, грижа вскидневна; честта е празно слово, дума ефимерна“ — напевно изрецитира Коуен.
— Драйдън — отвърна Хатчър. — А какво ще кажеш за следното: „Животът ми и мойта чест — това е всичко, дето аз съм днес.“ Или пък: „Вземи честта от мен, животът ми ще свърши още същий ден.“
— „Ричард Втори“ — отвърна Коуен и след кратък размисъл добави: — Чудя се, дявол да го вземе, дали това пътешествие ще си струва заради всичката тази поезия.
— А заради нас самите не си ли струва? — попита го Хатчър.
— Чуй ме да ти кажа нещо за Сам-Сам, което може би не знаеш — каза Коуен, започвайки един засукан монолог, с който се надяваше да изложи някакви сериозни аргументи, които да разубедят Хатчър. — Първият път, когато го видях, беше когато се срещнахме с теб, когато старият Тсу Фи ме беше изпратил за първи път насам към земята Чин Чин. Бил дошъл тук от Пекин, защото бил ревностен капиталист по душа, а на това нещо в Пекин не се гледало с добро око. Това било около шест месеца, преди аз да се срещна с него. Не знам с какво се е занимавал в Пекин, но каквото и да е било, той беше усвоил най-изтънчените методи на убийство, които някога съм виждал. Имам предвид, че за него да ти пусне куршум в черепа е същото, като да настъпи буболечка, както си върви. Аз правех сделките си най-вече с Джоу Кокроуч — той беше нещо като агент с всестранни пълномощия. Като правиш сделка с Джоу, вършиш всичко наведнъж — определяш цената и предаваш парите. Това беше много удобен начин да се търгува. Освен това и вярвах на Джоу. Познавах го отпреди, от Хонконг, когато той беше в големия бизнес. И така, май че третия път, когато дойдох насам, идва при мен Сам-Сам и ми разправя, че отсега нататък сме щели да правим бизнес само двамата — аз и той. Щял да ми направи по-добри оферти, разправя. А аз му казвам: „Сам-Сам, не мога да направя това, защото с Джоу търгувам вече толкова години и, освен това, тук, при Тс’е К’ам Мен Ти, нещата не стават така“. Тогава Сам-Сам излиза на палубата — бяхме на оная баржа, аз бях в кабината дето беше офис на Джоу, а Джоу беше отвън на палубата и се занимаваше с нещо, — та Сам-Сам излиза през вратата и следващото нещо, което си спомням, е, че чувам два изстрела, бам, бам, ей така, веднага. Втурвам се аз към вратата, надничам навън и виждам Сам-Сам с още димящ пищов в ръка как сграбчва Джоу за ризата, вдига го с една ръка и го мята през борда в реката. После се обръща към мен, хили се и ми разправя, това са точните му думи, казва ми: „Сега вече няма никакъв проблем“. И се смее. Шест месеца по-късно той вече държеше под контрол цялата тая шибана река.
— Знам ги всичките тия истории, Чайна — каза Хатчър и махна с ръка.
— Да, но ето и това, което не знаеш — каза Коуен с риторичен патос. — Джоу Кокроуч дойде в Хонконг от Китай. Занимаваше се с това-онова, без особен успех, после отплува нагоре към земята Чин Чин и се захвана с контрабандния бизнес. После прати да повикат и брат му да дойде при него. Тоя негов брат беше Сам-Сам Сам.
— Сам-Сам няма да бъде наблизо — каза навъсено Хатчър.
— Е да, точно така, само на това можем да се надяваме — каза Коуен иронично. — Че Сам-Сам няма да бъде наблизо.
Между тях отново се възцари мълчание и Коуен потъна в дрямка с клюмнала настрани глава; след малко изведнъж се стресна и се събуди, после се унесе наново. Във фееричния полумрак преди зората той изглеждаше като някой древен китайски философ.
Дафни и Хатчър бяха седнали недалече от него на твърдите пейки. Хатчър се беше облегнал назад с изпънати пред себе си крака. Дафни протегна ръка и я плъзна в неговата длан. Той я притисна нежно и я притегли към себе си. Двамата останаха така, загледани напред в избледняващото небе.
Тя се наклони към него и прошепна нежно в ухото му:
— Това ти харесва, нали, Хач? Което ти е на душата, то да ти е на устата.
— Не мога да лицемернича.
— Ожени ли се, Хатчър? — попита го Дафни.
— Не.
— Това ли е причината?
Той се замисли за момент и отвърна:
— Може би.
— Мислил ли си някога за женитба? — попита го отново тя.
— Не — отвърна веднага той, но остана изненадан от отговора си. — Тая мисъл никога не ми е минавала през ума.
— И защо не?
Хатчър не отговори веднага. Прехвърли набързо обичайни причини, които се изтъкваха в такива случаи.
— Аз живея ден за ден — отговори накрая той. — А женитбата означава да мислиш и за вчера, и за утре. — Той се обърна към нея и я погледна в очите. — Или пък цял живот съм бил абсолютен егоист, за да мога да мисля и за някого другиго освен за себе си. Защо питаш? Предложение ли ми правиш?
И двамата се разсмяха тихо в тъмнината.
Тя поклати глава.
— Не — каза тя, — и аз не съм от тия, дето стават за семейство. — За момент тя замълча, а после отново попита: — Мислил ли си си някога за смъртта?
— Не — отвърна веднага той. — Отдавна съм се отказал да мисля за такива наща.
Реката се разделяше на цяла дузина поточета и рекички, лъкатушещи през гъстата джунгла. Това бяха северните граници на тропическите гори в Югоизточна Азия. Само няколко мили на север джунглата отстъпваше място на предпланинските хълмове, а по-нататък и на самите планини, но тук тя все още беше гъста и непроходима. Малкото китайски патрулни корабчета не си даваха много труд, а и почти нямаха възможност да контролират тия места, които приличаха на контролираните от пирата Джийн Лафит райони от началото на деветнайсети век — една непроходима зелена империя на пирати, гангстери и убийци, които бяха готови да се укрият буквално за броени секунди в устията и притоците на голямата река или да изчезнат в скривалищата си в джунглата, защитени от минирани участъци и клопки. Оттук във всички посоки се разпростираха пипалата на този октопод, наречен нелегална контрабандна търговия, с шлеповете и корабчетата, защищавани от природата и от гангстерите, наричащи себе си Тс’е К’ам Мен Ти, — Пазители на Тайните двери — управлявани от свирепия и безскрупулен Сам-Сам Сам и неговите кръвожадни помощници, Батал — убиецът от САВАК, и Били Дет — ликвидатора на Тонтоните.
С изгрева на слънцето дивите обитатели на тая затънтена тропическа джунгла започнаха да се пробуждат и гъсталаците оживяха с утринните животински звуци. Големите индийски щъркели надаваха крясъци, едри жабоци крякаха и подскачаха от клон на клон в храсталаците, рогочовки се промъкваха през шумака, проправяйки си път със здравите си човки, надпреварвайки се в търсенето на храна с плодоядните прилепи. Високо над всички тях орлите се рееха мудно из кървавочерве ното небе, търсейки с острия си поглед нещо подходящо за закуска.
Към обяд наближиха малките градчета Джиангмен и Шунде. Минаха незабелязани край тях. В късния следобед вече бяха навлезли дълбоко в джунглата.
— Наближаваме прекия ръкав, контролиран от Тс’е К’ам Мен Ти — каза Дафни.
Хатчър взе картата, която Дафни беше скицирала преди тръгване, и започна да я разглежда. На нея беше отбелязан един по-пряк ръкав на реката, отбиващ се на юг от основното й течение. На четири мили нагоре по ръкава имаше един рязък завой на реката — течението правеше завой първо на изток, после рязко извиваше почти на сто и осемдесет градуса на запад, образувайки тесен провлак. Това обръщане посоката на течението подобно на 8-образната извивка на сифон на мивка даваше възможност за пресичане на пътя, в случай че някой решеше да осъществи бързо бягство по вода към главното течение на реката. Заведението „При Джон моряка“ беше от другата страна на провлака.
Хатчър постави пръста си на картата върху точката, с която беше отбелязана кръчмата, и го прекара
