веселието им и кормчията дотича при тях.
— Какво става там? — запита го Сам-Сам.
Кормчията посочи с пръст към задната част на шлепа.
— Генераторът изгърмя — запелтечи той.
— Добре де, сменете го. Изхвърлете тоя през борда и закачете нов.
Кормчията поклати глава.
— Нямаме — каза той.
— Нямаме резервен генератор?
Кормчията поклати отново глава. Беше навел поглед надолу към папубата.
— Само един генератор? — избухна Сам-Сам. — Имаме всякакви други шибани боклуци на тая скапана баржа. Имаме телевизори, стереоуредби, имаме тайландска коприна и памучен плат от Индия. Имаме цигари от Америка, Франция, Англия, Турция. Египет. Тогава защо имаме само един генератор? Е? Може ли някой да ми отговори?
Той се разбесня по палубата, риташе всичко, което му попаднеше пред очите, псуваше на поразия, мяташе смразяващи погледи със змийските си очи ту на един, ту на друг от хората си. Изведиъж измъкна пищова си. Мъжете и жените по палубата вкупом се отдръпнаха назад. Сам-Сам закрачи по палубата като бесен.
— Кой ще поеме отговорността? — изкрещя той.
Главорезите му го гледаха изплашено, без никой да смее да проговори.
— Кой иска да получи куршум? — изкрещя той. Гласът му ехтеше към джунглата и ехото го връщаше обратно. — Има ли такъв?
Той изчака още няколко секунди, наслаждавайки се на гледката от изписания по лицата страх. После внезапно се извърна и изпразни оръжието си към гората. Птиците се стреснаха и зацвърчаха изплашено.
Сам-Сам се обърна отново към екипажа си и избухна в смях. Бандитите му си отдъхнаха. Разнесе се вълна от нервен смях.
— Е… тогава се връщаме — сви рамене Сам-Сам. — Голяма работа, накъде ще плуваме.
ПРИ ЛЕДЪРНЕК ДЖОН
Синг насочи корабчето към пристана на кръчмата „При Ледърнек Джон“.
— Дръжте се спокойно, освен ако не възникне някаква опасна ситуация, ясно ли е? — каза Хатчър.
Синг и Джоуи кимнаха. Синг ги последва, когато тръгнаха по импровизирания дървен кей и влязоха в бара. На една доста внушителна по размери абаносова плоча над вратата беше вдъпбан надписът: Бар „ПОСЛЕДНА ГРИЖА НА ЛЕДЪРНЕК ДЖОН“, а на долния ред — ОСНОВАН 1977 г.
Хатчър остана изненадан, когато влязоха в заведението. Той беше очаквал да види някакво евтино, мърляво кръчме, изпълняващо ролята на оазис за душите в контрабандното царство на Тс’е К’ам Мен Ти. Но големичкият по размери салон се оказа чист и добре подреден. От едната страна имаше около двайсетина маси, а освен тях и една маса за билярд, която явно беше мината първата си младост. Някакъв негър със сплетена на конска опашка коса беше тегнал на рамо върху масата за билярд и спеше. Беше облечен във военни пангалони с убит маслинен цвят и шарена хавайска риза, а нагънатото под глвата му яке в защитен цвят му служеше за възглавница. От другата страна на помещението беше разположен барът — дълъг изискан дъбов бар, покрит с плочки.
— За поспеден път видях такъв изискан бар в Париж. — отбеляза Хатчър.
— Докаран е от една кръчма в Монткок — обясни му Коуен. — Както разправят, Джон Моряка бил спечелил цялото обзавеждане на комар и го докаран тук на един шпеп. Само че… тук можеш да се наспушаш на какви ни не невероятни истории.
Заведението беше почти празно. Вътре имаше само трима души, ако се брои и тоя, дето спеше на масата за билярд.
Единият от тях беше едър мъжага, седнал на един от високите столове край бара над чаша бира. По главата му имаше по-малко косми, откопкото по билярдна топка, беше обпечен в клин и куртка в цвят каки, а масивният му корем преливаше над военния кожен колан. „Този сигурно е Холандеца“, помисли си Хатчър. Кожата по плешивата му глава беше обгоряла от слънцето и се лющеше. Годините тежък живот по реката бяха оставиш опустошителни следи по лицето му, подпухнали зачервени очи със спукани кръвоносни съдове в тях. Носът му беше подут и осеян с брадавици, а очите му бяха скрити зад издутите клепачи, което му придаваше малко заспал вид.
Другият беше самият Ледърнек Джон. Той беше огромен мъж, висок най-малко шест фута и три инча, тежък поне двеста и двайсет фунта, с ниско остригана червена брада. Ръкавите на камуфлажната му риза бяха навити почти до рамената му и откриваха бицепси с обиколка колкото на гума на камион. Ледърнек Джон изглеждаше като бивш шампион по кикбокс. Не дебел, а едър и як. Изключителен. Косата му беше гъста, започнала да избелява. В очите му горяха весели пламъчета, сякаш току-що беше чул някаква смешна история и в следващия момент щеше да се разсмее. „Пенсиониран шампион по кикбокс, помисли си Хатчър, няма какво друго да е.“ Той погледна зад едрия мъжага и видя моряшките пагони с три нашивки, забити на стената с нож от въоръжението на морските пехотинци.
— Не се разрешава внасянето на железа тук, каубои — каза Ледърнек Джон с глас, който звучеше приятелски, но не допускаше възражения. Хатчър и Коуен дадоха оръжията си на Синг. Бодигардът китаец пъхна под колана си късоцевния „Ауг“ и „Питон“-а на Коуен и излезе навън, където остана облегнат на стената до входната врата. Другият китаец от техните хора, който беше останал на корабчето, отиде в задната му част близо до руля и седна там с опрян на коляното си автомат „Узи“.
Хатчър се насочи към бара. Стената зад самия бар беше превърната в изложба на моряшки принадлежности. Хаотично закачени медали: „Пурпурно сърце“, „Флотски кръст за храброст“ — тия двата бяха достатъчни за да загуби Хатчър интерес, но до тях пък бяха наредени лека картечница М-60, две пушки М-16, една едрокалибърна ловджийска пушка, автоматичен армейски пистолет 45-и калибър, снимки, колани, манерка. А под стената тезгяхът на нивото на бара беше отрупан с армейски и флотски колани, кутии с боеприпаси и няколко пълнителя, ленти за картечницата.
Хатчър сви юмрук с палец насочен хоризонтално встрани. Това беше „дап“, знак с който ветераните от бойните действия във войната във Виетнам при среща си разменяха помежду си. Този ритуал можеше да бъде продължен и по-нататък с поредица от пляскания по дланта и почукванията на кокалчетата на пръстите, за да се определи и частта, в която са служили. Джон погледна надолу към юмрука, после вдигна очи към лицето на Хатчър и на лицето му се изписа нещо като усмивка. И той сви юмрук по подобен начин, после вдигна капака на една старомодна охладителна камера с лед и извади оттам две бири. Не свали поглед от Хатчър, докато отваряше бутилките. После тупна едната на бара пред Хатчър.
— Не забравям лице, което съм видял дори веднъж — каза той.
— Добра способност — прошепна Хатчър.
— Виждал съм те веднъж в Нанг. Беше, ъ-ъ, чакай да видим — май че ’73-та, някъде по същото време на годината.
Хатчър се усмихна, но не отговори нищо.
— Ти си Хатчър — продължи Ледърнек Джон. — Познах те още като влезе през вратата. Бях в Сийлс с едно от нашите момчета, което те познаваше.
— Щом така казваш — каза шепнешком Хатчър.
— Много приказки се носят за теб тук, в нашия край — каза Джон, кимайки бавно с глава и устата му се изкриви в нещо като усмивка.
— Така ли? — отвърна му Хатчър.
Джон кимна с глава.
— Чуват се какви ли не неща — продължи той. — Не мога да разбера дали си от добрите момчета, или си от лошите. Съдът още не се е произнесъл по тоя въпрос.
Мъжът, спящ върху масата за билярд, се размърда, обърна се леко и погледна над рамо със сънен поглед към Хатчър и Ледърнек Джон.
— Не вярвай на всичко, което чуеш — каза Хатчър. Вдигна изпотената бутилка в знак на наздравица и
