— Муанг, ja — каза Холандеца, — от другата страна на планините, в подножието на Анимитик.
— Това трябва да е бил той — каза Хатчър и очите му присветнаха. Пулсът му се ускори за момент. — Местеха ли го често насам-натам?
— Ja, да го крият от хеликоптерите. — И той посочи с пръст нагоре.
— Ти търгувал ли си с тях?
Холандеца сви рамене.
— Е, и?
Хатчър извади снимката на Коуди и Пай, която Шварц му беше дал.
— Виж какво — каза той, — изобщо не ме интересува самият лагер, нито пък какво са правили виетконговците в него. Войната отдавна свърши. Търся един мой приятел.
— Вие янките все си мислите, че приятелите ви са още живи някъде тук.
Хатчър му подаде фотографията.
— Това момче тук — каза той, сочейки Коуди. Холандеца придърпа снимката на няколко инча от очите си и се загледа в нея. Нагласи я така, че върху нея да пада повече светлина от прозореца, и я заоглежда съсредоточено в продължение на почти цяла минута. Докато той изучаваше лицата на снимката, Дафни отправи поглед към задната врата и в същия миг сякаш замръзна на мястото си. Хатчър случайно проследи погледа й.
На прага беше застанал Били Дет, преметнал автомата АК-47 над ръката си. Ледърнек Джон го гледаше изпитателно.
— Ей, Били — каза му той, — паркирай това желязо някъде. Нали знаеш правилата.
Чернокожият гледаше към масата на Хатчър.
Ледърнек Джон свали ловджийската пушка от стелажа зад себе си, и я хвана с лявата си ръка в горната част. С едно бързо движение на китката на дясната дръпна назад рамата на затвора, която прищрака, и вкара патрон в цевта.
— Глух ли си? — каза Ледърнек и опря цевта на пушката на бара, насочена към Били Дет. — В моята къща — моите закони! Оръжията отвън!
Били Дет прехапа устни, направи две крачки назад и подпря автомата си на стената отвън.
— И плюкалото — викна му Ледърнек.
Дет измъкна пистолета от кобура на колана си и го остави на земята до автомата. После пристъпи вътре в бара, стъпвайки едва ли не на пръсти, с ръце отпуснати отпред пред тялото като боксьор.
— Японска бира, студена — каза той с напевния си хаитянски акцент.
Ледъърнек Джон отвори бутилката и я сложи пред хаитянина.
— Кои са ония янки с Холандеца? — попита Били Дет.
Ледърнек Джон го изгледа изпитателно няколко секунди, после забавено произнесе:
— Хари Труман, Уинстън Чърчил и Елеонор Рузвелт.
Хаитянинът присви вежди.
— Нямаш ли си друга работа, та ми задаваш въпроси тук, Били? — каза Ледърнек Джон. — Я повтори след мен: „Това не ми влиза в работата.“
— Май че… — каза Холандеца накрая, в отговор на въпроса на Хатчър.
— Май че?!
— Ja. По-кльощав. Изглеждаше много скапан. И с брада, така че не мога да съм съвсем сигурен.
— Болен ли беше?
Холандеца присви устни и поклати глава.
— Ний, не беше болен. Май че… наркотици.
— Друсан ли беше?
— Така ми се стори.
— Какви наркотици?
— Е, може би малко хашиш. Може би и бял прах.
— Прах и трева?
— Нещо такова.
— Ти си продавал от тия лайна на Виетконг?
— В това, което продавах, нямаше наркотици, но…
— той не довърши изречението. На бара Били Дет смъкна очилата към върха на носа си и погледна над тях към масата им. Хатчър също погледна към него.
Погледите им се срещнаха за няколко секунди, после Дет се обърна встрани.
— Кога е било това? — попита Хатчър.
— Доста отдавна. Бих казал… чакай да видя… карах тайландска коприна за Сайгон с Хенриксон, финландеца, а него го убиха през зимата на ’75-а. Дали не беше през лятото. Ja. Последния път беше някъде юни 1974.
— 74-а — каза тихо Хатчър. — И той беше още пленник?
— Ja.
— Каза, че това е било последния път. Колко пъти си го виждал?
— Ако това е бил наистина той, бинг ян, може би три или четири пъти. Но не мога да се закълна, че е той. За момичето съм сигурен, че е същото, но…
— Момичето? — прекъсна го Хатчър.
— Ja. Момичето, за нея съм сигурен.
— Ти си виждал това момиче с тоя мъж? — повтори въпроса си Хатчър, сочейки Коуди и Пай на снимката.
— Виждах момичето. Мисля, че беше същото момиче. Вече ти казах, че…
— Искаш да кажеш, че виетконговците са й позволили да стои при него?
— Само ги виждах да си говорят.
— Да не би той да е бил, ъ-ъ… нещо като довереник. Разбираш ли какво имам предвид, „довереник“?
— Ja, сигурно. Те му имаха доверие. Вършеше им някои работи. Пускаха го всеки ден по малко извън телената ограда, наглеждаше по-новите затворници. Тя пък купуваше за тях някои неща.
— Господи — простена безгласно Хатчър. — И какво купуваше тя?
— Таблетки хинин. Трева. Пеницилин. Китайски бял прах. И от време на време обувки и ризи. Облекло.
— С какво плащаше?
— С каквото и те.
— Северновиетнамски долари?
Холандеца кимна.
Хатчър погледна към Коуен, който подсвирна тихо и поклати глава, като чу това.
— Я да повторим това, което ми каза дотук. Мислиш, че си видял тоя човек през юни 1974 г., на около дванайсет мили южно от Муанг в лаоската част на планините Анимитик в подвижен военнопленнически лагер на Виетконг с това момиче. И тя е купувала хинин, китайски бял прах, облекло и пеницилин и е плащала със северновиетнамски долари.
— Ja, точно така.
— Колко голям беше тоя лагер? — попита го Хатчър.
— Малък — отвърна Холандеца. — Някъде двайсет-двайсет и пет затворници, шестима пазачи и началникът на лагера.
— Как беше името на началника?
Холандеца се замисли за момент и след това отговори:
— Тайсунг.
— И тоя затворник излизаше извън оградената част на лагера, така ли?
— Ja. Имаше такива шест или седем, дето излизаха отвън.
— Да чистят?
Холандеца кимна.
