— Да, да, сега.
Младшият дипломат изгледа Слоун, докато той влизаше в кабинета на Портър, и се чудеше дали не трябва да влезе с него. Но Слоун затвори вратата след себе си и той остана така, загледан в затворената врата, близо цяла минута, след което се отправи забързано към копирмашината.
След почти едночасово тършуване Слоун не успя да открие нищо съществено с изключение на един бележник с кржена подвързия. Дневникът на Портър — една изчерпателна негова автобиография, започваща от януари тази година. Слоун го пъхна в куфарчето си. Прегледа всичко останало в кабинета, но не откри нищо, което да има отношение към случая Коуди — Уол Пот. След като взе и копията от документацията на Портър, той се отправи обратно към хотела си.
В стаята смъкна от гърба си подгизналата от пот риза, придърпа масичката под таванния вентилатор и прекара остатъка от следобеда в четене на дневника. Явно Портър систематично беше следил дребничкия тайландец. В бележника редовно бяха нанасяни събитията до самия ден на смъртта му. В раздела за служебни разходи педантично бяха отбелязани и петдесет цента за „Кола“ в някакво заведение — „Америкън Дели“ в Патионг, като „разход по време на проследяване“. Портър се беше превърнал в абсолютен бюрократ.
В един момент желанието, усещано като остра физическа нужда, започна буквално да измъчва съзнанието на Слоун. Той стана разсеян и след кратка вътрешна съпротива затвори папката с документите и бележника. Когато слънцето започна да залязва, той отправи поглед през прозореца към града с островърхите позлатени куполи на храмове и дворци, блещукащи под угасващите лъчи на слънцето; гледаше как силуетите им постепенно избледняват, докато накрая съвсем се изгубиха като изгасени от вятъра пламъчета на свещи. Силното желание, нуждата го бяха обладали изцяло, а нощта го мамеше да излезе от стаята, да се влее в многолюдната тълпа по оживената главна улица.
Една двуместна рикша с жилав, енергичен дребничък водач чакаше близо до входа на хотела.
— Сър, сър — заподвиква дребничкият младеж, припкайки подир Слоун, докато той крачеше към редицата от таксита, наредени пред стоянката. — Взима едно хубаво тък-тък, най-добро цена в цял град. Много бърз.
„Защо пък не“, помисли си Слоун. Имаше хиляди от тия шумни моторизирани машинки в града. Нямаше как да го проследят къде отива.
— Добре, карай — каза Слоун.
— Мое име много сложен — каза водачът. — Може казва мене Сай, мои американски приятели казва мене Сай.
— Добре — каза Слоун, настанявайки се в малко неудобната седалка отзад, и му каза един адрес в крайречната част на града.
Пътуването дотам трая не повече от петнайсетина минути, но когато пристигнаха там, сърцето на Слоун вече лудо блъскаше в гърдите му.
Мястото не се беше променило ни най-малко и като че ли никога нямаше да се промени. Тръпчивият мирис на въздуха откъм реката тук отстъпваше място на приглушаващото го по-сладникаво ухание. То го удари направо в мозъка и замъгли съзнанието му още докато той слизаше надолу по тесните стълби, които пращяха и виеха под краката му. Когато слезе долу, уханието стана още по-силно, направо упойващо.
Съдържателят на заведението чакаше, както обикновено, до една масичка край вратата. Този беше нов, но всички изглеждаха еднакво. Сбръчкани, прегърбени старци с избелели очи и изпити лица, те бяха господари на розовите мечтания, убийци на кошмарите и унищожители на мъките, гидове към Елисейските полета.45
Докато следваше стареца напред през тясното коридорче, Слоун се почувства леко замаян. Те влязоха в една дълга тясна стая, от двете страни на която бяха разположени сепарета с легла. Всеки две съседни легла бяха разделени от копринени паравани, изпоцапани и раздърпани от дългата и небрежна употреба. Сиви кълба дим се стелеха под тавана. Човек оставаше с чувството, че минава през кръговете на ада.
Слоун последва господаря на розовите блянове до третото сепаре. Там легна на леглото на една страна, разположи се удобно и загледа как старият тайландец натъпка черната бучка в лулата с дълъг мундщук, запали я със свещ и засмука усилено лулата, докато я разпали. После поднесе тънката тръбичка на мундщука към устните на Слоун. Полковникът всмукна дълбоко, усети как плътният дим изпълва дробовете му, навниза в кръвта му и се издига нагоре, обгръщайки мозъка му.
Когато опиумът подейства, Слоун се почувства като наелектризиран. Цялото му тяло беше обхванато в тръпки, после стана безчувствено. Старите му контузии и рани сякаш отведнъж бяха излекувани. Болката изчезна, стресът се изпари без следа. Помещението изведнъж се смали. Старият тайландец се смали пред очите му и изчезна в златна мъгла.
Слоун изстена и се отпусна по гръб.
Той се остави мъглата да го обгърне изцяло, пое я в себе си и тръгна през нея, преминавайки в отвъдното.
Към едно място със зелени полета и цветя.
Над главата му светеше кристалносиньо небе и слънчеви лъчи нежно галеха кожата му.
Някъде съвсем наблизо морски вълни се разбиваха в скалист бряг.
Той легна на прохладната трева.
Галещият слаб ветрец отмиваше всичките му безпокойства.
Тук смъртта не съществуваше. Нямаше писъци от болка, нямаше врагове, нямаше мръсна работа, която фябваше да бъде свършена. Нямаше кошмари.
Тук имаше само спокойствие.
Това беше единственото място, където Слоун можеше да намери мир за душата си.
ТС’Е К’АМ МЕН ТИ
Хатчър и останалите тръгнаха два часа преди зазоряване. Промъквайки се покрай пристанищния патрул и митничарските корабчета в Буджиа Нгкоу, залива в устието на Бейджианг Ривър, на който беше разположено пристанището на Хонконг, и после се насочиха към Южен Китай по един от многобройните притоци на течащата през безбродната джунгла Ксиджианг Ривър. Когато небето засивя на зазоряване, те бяха вече на трийсет мили нагоре по течението.
Пътуваха на две корабчета. Едното имаше дълъг, източен корпус, снабден с мощен двигател, и малка кабинка с бамбуков покрив близо до кърмата. Зад него плуваше един катер със също така източена форма, газещ трийсет фута и с двигател от 600 конски сили, който можеше да вдига шейсет мили в час.
Хатчър, Дафни, Коуен и Синг, като втори кормчия, заедно с един боец, Джоуи, бяха на първия съд. На втория бяха четирима гангстери, взети от Коуен „на заем“ от една приятелска триада от общността Чию Чао, известна под името Нероу Блейд Ганг, за подкрепление, в случай че Тсу Фи изпадне в затруднено положение. Всички те се чувстваха спокойни, тъй като от разузнаването на Дафни бяха получили информация, че Сам-Сам е далече нагоре по течението и не се очаква завръщането му в леговището на Тс’е К’ам Мен Ти чак до следващия ден.
При самото тръгване, преди още да поемат по течението на реката, всички бяха напрегнати и предпазливи, като внимаваха да избегнат срещата с някой пристанищен патрул или митничарски катер. Сега бяха съвсем спокойни. Дългото дървено корабче се плъзгаше тихо нагоре по течението, придържайки се близо до брега, за да не се набива на очи при случайна среща, следвано от внушителния катер.
Коуен представляваше странна гледка, облечен в чионгсам, върху който беше препасал колан с кобур, седнал като коронован принц върху люлеещ се стол, взирайки се напред в тъмнината и мърморещ един нескончаем монолог, в който се чудеше на акъла си, на тоя на Хатчър, на Дафни и всъщност на цялото това идиотско пътешествие. Но всъщност самият той беше настоял да уреди наемането на корабчетата и на съпровождащите ги бойци.
Най-накрая Хатчър не издържа и му изръмжа:
— Слушай, Чайна, никой не ти е опирал пищов в челото да те кара да идваш. Сам се натисна да подбереш цялото оборудване и въоръжението, домъкна си тук шибания стол и се самопокани да участваш в пътуването.
— Добре де, няма да споря сега с теб — отговори му Коуен.