изплашени от нещо, каквото и да било то. Каквито и да бяха другите им достойнства, имаше едно нещо, което ги обединяваше всички — те бяха честни, защото просто не им идваше на ум, че можеха да бъдат други.
— Първо пречукаха жената на Талиани — каза Ланг. — А и внукът на стареца за малко да си отиде и той.
— Това тук нещо не ми прилича на екзекуция на Мафията — обади се Салваторе. — Убийствата на членове на семействата не е в техния стил.
— Може би е станало погрешка — предположи Стик.
— Даа — произнесе Дъч. — Също като Пърл Харбър.
— На мен ми прилича повече като предупреждение — обадих се аз.
— Предупреждение ли? — запитаха в един глас Ланг и Дъч. Множество вежди се издигнаха въпросително.
— Да — потвърдих аз — предупреждение, означаващо, че той, тя, или то — който, която или каквото и да е — се кани да изтреби целия клан.
— Кажи ми още някоя добра новина — каза Дъч.
— Че защо ще ги предупреждава? — запита Ланг.
— Нали така се прави — обади се Салваторе. — Ужким така било в Сицилия.
— Вече си имаме четири трупа и още сме доникъде — каза Дъч. — Хей, док, да имаш някаква представа какво го е поразило така?
Медицинското лице, дебел като шамандура на двестагодишна възраст, се беше привел над онова, което беше останало от стареца. Ръкавите му бяха навити, и беше нахлузил гумени ръкавици вече зацапани с кръв. Той поклати глава.
— Още не. Може би ръчна граната.
— Ръчна граната? — запита Стик.
— Даа — провлачи медицинското лице. — Хей оттам. Експлозията го е блъснала от терасата. Виждате ли петната от кръвта?
— Бяха две — обади се Ланг.
— Две какво? — запита докторът.
— Експлозии. Аз седях хей там. Първата беше малко приглушена, сякаш нещо изскочи изпод водата. Втората вече гръмна като Хирошима.
— И те събуди — каза Дъч.
Докторът обаче още не искаше да се съгласи. Той поклати глава.
— Нека да изчакаме докато отида там и хвърля един поглед. Схемата от петната върху стената и състоянието на тялото посочват, че експлозията е била само една.
— Аз чух два гърмежа — упорстваше Ланг.
— Какъв интервал от време ги делеше? — запитах аз.
— Ами не много голям. Беше като… бум, бум! Ето така.
Една ужасяваща мисъл проблясна през главата ми, но предпочетох да я запазя за себе си за момента. И без това цялата сцена беше повече от ужасна.
Неистовият е несекващ писък на жената в къщата решително не ни подпомагаше при разследването.
— Отделът по убийствата да му бере гайлето — реши накрая Дъч. — Мен ме интересува само аутопсията. Може да изскочи нещо интересно, което да ни насочи към вида на използваното оръжие.
Шефът на отдела по убийствата представляваше месест лейтенант, прекрачил четиридесетте, облечен в тъмни панталони, модна риза, тъмнокафяво сако и една убийствена вратовръзка на цветя. Казваше се Лънди. Приближи се клатейки глава.
— Хей, Дъч, как я мислиш тая работа? Май ни натресоха четири трупа, а, какво ще кажеш?
— Стига с това първо лице множествено лице, Лънди. Тук няма „ние“, защото това си „ти“. Убийствата не са мой проблем.
Лънди се озъби.
— Имам нужда от всичката помощ, която можете да ми осигурите.
Дъч бегло се ухили и кимна.
— Без съмнение, Лънди.
— Направо да не повярваш, Дъч — подхвана Лънди, — ама това хлапе се е отървало по цяло чудо!
В този момент ми хрумна, че досега никой не беше изказал и най-малкото съжаление за дядото Драганата, чиято физиономия се беше разплескала по цялата стена на къщата. Споделих мислите си със Стик.
— Какво искаш, да гърмим топовен салют с двайсет и един гърмежа ли?
— Четири трупа за по-малко от три часа — изрече развеселено Дъч. — Ако продължава с това темпо, на сутринта ще се регистрирам в борсата за безработни.
— Даа, а пък мен ще ме откарат в нервното отделение — обади се Лънди.
Огледах още веднъж цялата сцена. Плувният басейни беше почти долепен до гърба на къщата, после следваше терасата с въртележката, една миниатюрна железница, и три туристически масички. И след всичко това теренът стръмно се издигаше нагоре към дюните, може би на сто ярда над къщата.
— Ще взема Стик и ще отидем да хвърлим един поглед на терасата — казах аз на Дъч. После се обърнах към Стик. — Вземи някакво фенерче.
Един млад полицай се спусна към нас и каза:
— Там са се изтъпанчили две от горилите на Драганата и се държат така, сякаш са собственици на мястото.
— Ще си поговорим с тях — каза Стик. — Дай ми за малко фенерчето си.
— Обзалагам се, че ще бъдат повече от неми за случилото се. Тоя техен кодекс за вярност до смърт — изруга Дъч. Лънди се върна обратно на мястото на произшествието.
— Искаш ли да дойдеш с нас? — обърнах се аз към Дъч.
Той само погледна към хълма и се изсмя.
— Следващият път. Обади ми се по телефона когато стигнете там.
Двамата със Стик тръгнахме по терасата и се заоглеждахме. Една от горилите на Драганата се приближи към нас. Беше висок не повече от шест фута и пет инча и тежеше не повече от двеста и петдесет паунда, с лице което можеше да накара портрета на Дориан Грей да умре от завист.
Пръст с големина на телеграфен стълб се опита да ме промуши в гърдите.
— Частна собственост — изръмжа той.
Изгледах го право в очите както само аз си знаех, като се вземеше пред вид, че те бяха разположени на четири инча над моите.
— Посегнеш ли ми още веднъж с този пръст, ще ти го откърша и ще ти навра в задника — проговорих аз с най-коравия си глас.
Горилата само ме изгледа развеселен.
— Сигурно.
— Аз съм федерален служител, а вие препятствате разследването на сцената на престъплението. Това е наказуема простъпка. А пък мушнеш ли ме още веднъж с лайняния си пръст, ти извършваш физическо насилие върху федерален служител при изпълнение на служебния му дълг, което представлява много сериозно престъпление. Още ли си мераклия да ти отправя такова обвинение, синко?
Няколко секунди той запристъпва от крак на крак, опитвайки се да използва онова, което при останалите хора се наричаше мозък. През това време се приближи и другата горила.
— Не се хващай на лайнарските му приказки, Лари — обади се той. Беше точно толкова висок и толкова гаден колкото и първият.
— Вие двамата веднъж вече я осрахте царски тази вечер — казах аз. — Я ми споделете как се чувства човек, който е осрал всичко и в резултат на осирането ви поочукват малко главичката на шефа ви.
Лицето на Лари почервеня като пурпур. Гърлото му издаде смешно бълбукане и направи крачка към мен. Но преди още да вдигне ръка, нечий юмрук профуча от лявата ми страна и се стовари в ръба на челюстта му. Горната част на лицето му не помръдна; долната обаче се запъти на запад. Челюстта му изпращя като
