— Откога си тук?
— От два месеца — отвърна той с цигара провиснала между устните му.
— Значи си бил тук за представлението Грейвз-МакДжий?
— Това стана точно след пристигането ми.
— Познавам един наемен стрелец който действа в Питсбърг на име МакДжий — обадих се аз, колкото да поддържам разговора. — Но той използва името Ипсуич.
— Няма откъде да го знам — каза Стик. — Всъщност когато пристигнах тук, всичко вече беше приключило. Онова, дето го знам, всъщност представляват само слухове.
Нови завои. Още свистящи гуми. И подплашени тълпи пешеходци.
— Що за птица е този Грейвз? — запитах аз.
— Както каза Дъч, в продължение на дълги години е съсипвал града. Имам впечатлението, че местният закон не го е закачал дотогава, докато не е започнал да излиза от коловоза си.
— Очистването на МакДжий не е ли било отклоняване от коловоза? — запитах аз.
— Знаеш ли, не мисля, че някой тук му е домъчняло за МакДжий. В действителност местните органи на властта се зарадваха, че ги е отървал от МакДжий.
— Възможно ли е той да стои зад убийството на Талиани?
— Няма да се учудя. Муфалата го държи под око и ако някой може да знае със сигурност, това е само Хлапака.
Карахме през централната част на града и после по моста към остров Скидъуей, който лежеше помежду града и брега. Дъждът беше спрял и луната сякаш препускаше през облаците. Старовремското очарование на Дюнтаун изчезна още докато прекосявахме моста, погълнато от червените жилищни комплекси и кооперации които наподобяваха сиви кутии под светлината на бягащата луна. Имаше нещо стерилно и антисептично в Скидъуей. Преди двайсет години мястото представляваше един диви и неразработен остров, убежище за диви животни и птици. Сега обаче изглеждаше свръхнаселено.
Стик мина по Оушън Булевард сякаш беше Индианаполис. Форсираният двигател ръмжеше гневно под седалките ни, а стрелката на спидометъра подмина с цял инч числото сто и двайсет. Ландшафтът се размаза покрай стъклата на автомобила. След пет минути такова каране той намали скоростта и свърна в едно разклонение, чиито къщи бяха закрити откъм пътя зад внимателно посадени дървета и храсти. В мрака там можеха да съжителстват всякакви хора.
— Сиско ми каза, че на времето си живял тук — изрече Стик през захапаната между зъбите си цигара.
— Всъщност прекарах само едно лято тук — отвърнах аз, опитвайки се да различа нещо в препускащия покай стъклата мрак.
— Кога беше това?
— Неприятно ми е да ти го кажа. Кенеди беше още президент.
— Толкова отдавна, а? — каза той с малко изненадан тон.
— По онова време още учех в колежа — отвърнах аз. Започнах да се чувствам като някакво изкопаемо.
Той направи остър завой само с една ръка.
— Сигурно си изненадан колко се е променил градът.
Изсмях се на думите му, само че това не беше смях, а по-скоро прозвуча като задавяне.
— О, да, имаш право. Имаш право, че съм изненадан, а аз още не съм видял града на дневна светлина.
— Не бих могъл да ти го предам с думи, защото няма никакви допирни точки с онова, което е било.
— На времето тук се криеха диви животни — казах аз. — Сега вече имаш ли някаква представа?
Той изплю угарката през прозореца и подсвирна през зъби.
— Съмнявам се дали ще зърнеш и едно врабче. Тук наемите са прекалено високи.
Зави в Хайланд Драйв без дори да настъпи спирачката, като в същия момента запали следващата цигара. Започнах да си мисля дали нямаше да е по-разумно да се прехвърля на такси, когато съзрях една дузина полицейски коли блокирали улицата насреща с въртящи се сини и червени сигнални светлини. Стик закова точно до тях, като остави цяла миля изгоряла гума по асфалта. Твърдата почва под краката ми никога не ми се беше струвала толкова благословена до този момент.
Усетих дъха на морето когато излязохме от колата.
— Заключи вратата — обади се Стик. — Преди някое време един педал ми открадна шапката.
— Разказаха ми — отвърнах аз, запътвайки се към къщата кацнала на стотина ярда от пътя в подножието на високите дюни.
Започнах да изпитвам чувството, че цялата банда хулигани, и Стик в това число, бяха като Луис Каубоя. Те съвсем определено вярваха, че най-краткото разстояние между две точки е правата линия. Зачудих се също така как ли се вписваше всичко това в нещата, ако изобщо можеше да се вмести.
Стигнахме до оградата, показахме си значките на дежурния на входната врата, и тръгнахме пеша по дългата алея. Дъч беше точно зад нас. Виждах силуета на огромното му туловище очертан под светлините на патрулните коли. Тялото лежеше непокрито на брега на басейна. Откъм залива полъхна ветрец, който разлюля дивия овес по гребена на дюните над нас.
Старецът беше направо неузнаваем. Каквото и оръжие да беше използвано, било е стреляно в упор. Лицето му представляваше кървава каша. Едната му ръка бе отхвърчала на няколко ярда; взривът или го беше блъснал във водата или се е намирал в басейна когато бомбата е избухнала. Цветът на водата наподобяваше малинов сироп.
Тухлената стена на къщата беше цялата опръскана с кръв и парчета от тялото му.
Всички прозорци бяха избити.
Някъде вътре истерично пищеше жена.
— Какъв е тоя маниак — изрече Дъч с най-спокойния си глас, който го бях чувал да говориш откакто бях пристигнал в Дюнтаун.
— Точно под шибания ми нос — обади се Акулата Ланг.
Носът му действително беше нещо изключително. Изглеждаше така, сякаш е бил обработван с ютия, и той говореше носово като човек с много лоша хрема или любител на ледената кока кола. За съжаление обаче не беше и двете. Носът просто беше трошен толкова много пъти, че вероятно майка му се е разплаквала при всяка тяхна среща. Кокалчетата на юмруците му бяха с големината на едри глави кромидлук.
Най-вероятно бивш боксьор.
Беше облечен в чорлави дънки, избеляло разръфано дънково сако без риза отдолу, а на краката си носеше чифт каубойски ботуши които сигурно му бяха стрували най-малко петстотин долара. Лентата, с която се опитваше да събере косата си, беше чисто недоразумение, защото от безцветните му руси коси не беше останало почти нищо. Имаше златен зъб точно отпред. По-късно щях да науча, че е бивш шампион в средна категория от Златните Ръкавици, състезател по сърфинг от Западното крайбрежие, а в продължение на десет години ловец на глави за един поръчител от Сан Франсиско преди да стане човек на закона и да постъпи на работа в полицията.
Някакъв силует проряза ярките светлини и пред нас застана Салваторе, оглеждайки се наоколо.
— Мислех, че ще си при Стизано — каза Дъч. — Какъв дявол правиш тук?
— Отбих се да хвърля едно око, лошо ли е? Че къде ще си мъкне задника Стизано? Тоя стар пръдльо след десет часа не смее да си подаде и носа навън.
— Не мислиш ли, че цялата им пасмина се е свряла в дупките си и трепери от страх след като пречукаха шефа им?
— Не могат да пуснат телефоните — отбеляза авторитетно Салваторе. — Блъскат си главите и се мъчат да разберат какво ли ще стане в следващия момент. Точно сега едва ли им е до събиране заедно. Господи, виж на какво е заприличал!
Вече започвах да разбирам какво движеше хулиганите на Дъч, та бяха такъв сплотен колектив. Липсата на финес те компенсираха щедро с онова, което по милост можеше да се нарече индивидуалност. Една стара теория твърди, че ченгетата най-близо до парите са и най-склонни да се корумпират. Дъч бе търсил непокорни индивидуалисти, мъже, прекалено горди да се продадат и прекалено твърди, за да бъдат
