— Точно преди срещата. Предложи двамата със Стик да станем тандем. Ще има ли някакви проблеми?
— Предполагам, че не. Това е една доста свободна операция. Ще те поразкарам малко насам-натам, така че останалите момчета да не се чудят защо съм събрал новодошлите заедно. Така че какво мога да ти кажа, което ти все още не знаеш?
— Има ли някой от местните, за когото би трябвало да съм осведомен? — запитах аз, без да се надявам особено на отговор.
— Само Грейвз Дългоносия — отвърна Дъч.
— Грейвз Дългоносия ли? — изрекох аз, като се изхилих на прякора.
Дъч ме изгледа през прихлупените си клепачи.
— Няма нищо смешно — изрече едрият мъж.
— О, така ли? Че кой е той?
Дъч почеса ръба на челюстта си с палеца.
— Местният бандит — каза той. — Не един местен бандит, а местният бандит. — Той хвърли един кос поглед към Стик. — Надявам се оная работа довечера да не я оплескате като онзи случай с Чери Макджий.
— Чери МакДжий ли? — запитах аз. — Това да не е онзи МакДжий от Питсбърг?
— Тоя МакДжий, за когото става дума, е заровен в местното гробище — каза Дъч. — Благодарение на Носа.
Стик си взе чаша кафе и наля една и за мен. Беше достатъчно силно, за да преплува човек след това Канала.
— Та каква е работата с тоя Грейвз? Как му викаха? Дългоносия ли?
— Не става въпрос за лицето му — каза Дъч. После разказа историята.
— На времето Грейвз имал клюн, който карал Дюран да изглежда, сякаш му е бил присаден нос. После в някаква свада му обръснали някъде инч или повече от него, но прякорът му останал. Той е чернокож, конте, но не от ония педалите, нали разбираш какво искам да кажа? Спортни якета, риза и вратовръзка, обича спортните коли — това е стилът му. Далеч още преди да се появя тук, Грейвз е контролирал всичко, с което подземният свят на Дюнтаун разполагал в онези дни. Курвите, лихварството, залаганията на конните надбягвания. Не се занимава с наркотрафик на сериозна дрога, в действителност вероятно не ги е пускал в Дюнтаун.
— Брей, да не му се надява човек — произнесох аз.
— Морален стълб на обществото — обади се Стик.
— Разбира се — изхили се Дъч и продължи. — Преди около две години този пришелец, Чери МакДжий, се настанява в града с банда здравеняци и решава да раздвижи малко застоялите води. Първо се опитва да изтика Носа. След като не сполучва, опитва се да го купи. Пак неуспех. И тогава решава да подпали един от клубовете на Грейвз, за да покаже на Носа кой е господарят тук. Сериозна грешка.
Стик се намеси с една характеристика.
— Грейвз има страхотен талант да плаща винаги с една и съща монета — сподели той. — Да се изправиш срещу него е също толкова разумно, колкото и да изхвърчиш като Чери МакДжий от моста на залива с мисълта, че можеш да хвърчиш.
Дъч продължи.
— МакДжий направи нещо много необичайно. Опита се да натопи Грейвз. Изнудване. И успя. Грейвз си изкара чудесно в Литъл Ку.
— Литъл Ку ли? какво е това?
— Това е като Дисниуърлд за углавните престъпници — вмъкна Стик. — Един много здрав пандел в щата — или в който и друг да беше.
— Когато Носа се издъни, той го прави като брамански бик падащ без парашут — каза Дъч.
— А докато отсъстваше, поддържаше ли бизнеса? — запитах.
— Работата висеше на кантар. Всеки си плати за гяволъка. И накрая направиха размяна — трима от момчетата на Грейвз бяха гръмнати на улицата; двама от стрелците на МакДжий намериха края си в блатото.
— Враждата още ли продължава?
— Откакто МакДжий и дясната му ръка си счупиха главите, всичко затихна — каза Дъч.
— Хей, Шефе, някой те търси по телефона — изрева Китаеца от другия край на стаята. — Това е Акулата, вдига шум като Ниагарския Водопад.
— Извинете ме — каза Дъч и хукна към телефона.
— Кой е тоя Хлапака Муфалата? — запитах аз Стик.
— Чернокожо ченге, от Ню Орлийнс. Много е добър. Много лесно навлиза в обстановката. Пипа страшно хладнокръвно, но вдигнеш ли му кръвното, ще имаш пред себе си една дузина бесни негри върху сто и петдесет паундов скелет.
Ругатнята „Schmerz!“ на Дъч можеше да се чуе на мили оттук. Стаята замря като при молитва. После го повтори, този път вече на английски, още по-гръмко.
— Боже Господи!
Той затръшна слушалката колкото сила имаше.
— Някой току-що е видял сметката на Джони Драганата в семейния плувен басейн докато Ланг е стърчал като някой лотос на половин квартал от къщата му — изрева Дъч.
Щабът мигновено се превърна в кудкудякащ пилчарник.
— А сега ме чуйте добре — изрева отново Дъч. — Искам да се налепите по задниците на Талиани като на ягодов сладолед, и то веднага. Аз тръгвам към къщата на Драганата. Китаец, ти идваш с мен. Останалите си знаете работата. Да тръгваме преди дяволският му град да е обезлюдял съвсем.
Той се завъртя към нас.
— Вие дамата искате ли да дойдете?
— Не бихме го пропуснали за нищо на света — казах аз.
— Тогава да тръгваме — изрева германецът и хукна по-бързо от всеки друг едър мъж, когото познавах.
11. ПОГРЕБАЛЕН ДОМ НА ФЛОРАЛ СТРИЙТ
Беше като съботен следобед на някой селски панаир, а Стик беше Джой Чийтууд. Той плесна синия буркан върху покрива на черния си Файърбърд и потегли, като караше с една ръка, докато си палеше цигарата с друга, настройваше полицейското си радио, включи сирената с другата, цигарата подскачаше в ъгълчето на устата му докато говореше. Пешеходците и останалите участници в движението панически се разбягваха пред летящия понтиак. Сгърчих се на седалката си и се хванах здраво за дръжката.
— Нещо май си нервен, а? — заинтересува се той.
— О, ни най-малко — излъгах аз.
Сряза Булевард Азалея по диагонала и изправи волана без да намаля под седемдесет мили в час. Усетих как седалката под мен се размърда.
Стремителността на Стик ми допадаше, но кормуването му беше повече от опасно. Знаех добре, че беше добро ченге, защото ако не беше такъв, нямаше да работи в Хладилника. Федералният отряд по борба с рекета, или както всички го наричаха Хладилника, съществуваше от три години, вечно с непълен състав, лишен от гласност, без всякакво лоби, и непрекъснато по острието на бръснача. ФБР отдавна искаха да ни приберат под крилото си, но ние засега удържахме независимостта си, защото главната ни задача беше събирането на информация, а не директното прилагане на закона. Най-малкото, това беше официалната ни задача. Понякога нещата вземаха малко по-друг обрат. Сиско Мацола, който беше създателят на отдела, беше бивше ченге от уличните патрули, и наемаше на работа само такива минали през патрулите. А Стик пасваше идеално в схемата ни, доколкото можех да съдя.
Явно познаваше града. Прекара ме през няколко невзрачни улички и после покрай внушителна редица от старинни къщи, възстановени до помпозността от времето на Революцията, а светлините им се сливаха в една непрекъсната ивица докато препускахме по улицата.
