И така, ето ме и мене в това побъркано малко градче близо до реката, ако въобще може да се нарече градче, няма и пет минути откак съм пристигнал, и лейтенантът, който наглед няма и шестнайсет години, толкова е червенокос и луничав, казва се Кармоди, сяда и обръща две бири, след което казва:
— А сега ме слушай добре. Аз съм тук от осем месеца. Научил съм се какво да правя, така че когато ти кажа да правиш нещо, просто го прави както ти кажа, никога недей да спориш с мен, не ми казвай, че в цивилизацията не се правело така, просто само го прави и аз ще те върна здрав и читав у дома. Не ме ли слушаш, давам ти максимум две седмици, и после си мъртъв или ще си загубил нещо, дето после и да го намериш, няма да ти е от полза.
Мълча като риба и само слушам. Опитвам се да се овладея, но целият треперя.
— Имам няколко правила — казва той. — Още отначало, каквото и да стане, само ме следвай. Ако жълтите почнат да стрелят, само ме следвай. Не говори, не викай на никого. Падна ли, падаш и ти. Намираш си камък или някой мръсна локва или някое оризище и се заравяш в него. Изчезваш от хоризонта му. Ударят ли те, не викай и не мърдай. Направиш ли го, мъртъв си на секундата. Лягаш и замираш, после все някой ще те прибере. А това е последното ми правило — не изоставяме никого. Мъртви или живи, подразделението се изнася комплект.
Толкова бях уплашен, че чак стомахът ме заболя.
— Тия от Виетконг си ги бива, и то много — казва той. — Не слушай никого, дето ти дрънка, че били кръгли нули. Забрави всички дивотии, с които са те тъпкали по време на обучението. Тук са се окопали в тунели, дълги цели мили. Под земята имат цели щабове, а не някакви нещастни дупки, дето можеш с една граната да ги засипеш, те просто излизат на петдесет ярда зад гърба ти и задникът ти да му мисли. Тия мръсници са способни да се вмъкнат в селото и да се стопят като призраци. Ние, разбира се, не се правим на герои, викаме помощ от въздуха, и оставяме момчетата от хеликоптерите да го изгорят до основи. И тогава се придвижваме напред. Такава ни е работата, разучаваш и унищожаваш. Щото не го ли направиш, теб ще те проучат и ще те унищожат.
Спомням си каква мисъл ми се въртеше тогава из главата, няма вече майтап, почва се. Господи, само след пет минути вече ще се стреляме наистина.
— Да има някакви въпроси? — пита ме той.
Клатя глава.
— Добре дошъл на война — казва той.
13. КАМЕННИЯТ ТИТАН
Прекосихме целия град докато стигнем до една кръчма с изглед към реката в Дюнтаун. Дъждът беше спрял и реката димеше под топлия южен вятър, който бе довял дъжда. Старинни тухлени сгради, забулени в мъгла, построени един Бог знае преди колко години, заобикаляха отвсякъде кръчмата, също като стражи охраняващи района на пристанището от Фронт Стрийт и Стрип, а историята се вихреше около нас в мъглата докато завивахме по една тясна уличка покрита с калдъръм, която извеждаше от Бей Стрийт на брега на реката.
Усетих ледения дъх на призраците по врата си. Невидими знаци забулени в мъглата, поскърцваха под напора на вятъра. Неясните очертания на един товарен кораб плъзнаха покрай нас на не повече от двадесетина ярда, а сирената му прокара пътя към морето.
Това беше онзи Дюнтаун който пазех в спомените си.
Дуумстаун изглеждаше отдалечен от него на хиляда светлинни годишни.
Кръчмата на Мил представляваше една продълговата и тясна сграда на Ривър Стрийт, обърната към реката. Менюто беше изписано с тебешир върху една зелена дъска в единия край на залата, а между нея и входната врата имаше около двадесетина маси и сепарета. Седнахме близо до входа. Дъч вдигна менюто и примижа през очилата си.
— Печеното пиле е вълшебно; също и яхнията. Всички ястия със зеленчуци са превъзходни — заяви той докато изучаваше листа.
Той си поръча печено пиле, три задушени зеленчукови ястия, допълнително блюдо с картофено пюре и сос от печено месо, още една яхния, и два десерта пудинг от тапиока. Получих сърцебиене докато го слушах как дава поръчката си.
Двамата със Стик си поръчахме човешки обяд.
— Мисля, че мога да изключа Носа от списъка на заподозрените — заяви Дъч, нахвърляйки се върху гаргантюанския си обяд.
— Защо? — заинтересувах се аз.
— Просто не е в неговия стил. Когато Носа излезе от панделата след кратката си почивка там, веднага се залепи за Чери Макджий, и го гръмна посред бял ден; Макджий тъкмо си излизал от една банка на Бей Стрийт. Било пълно с хора наоколо, но не засегнал никого, освен Макджий и един от неговите горили. А тук имаме убита жена.
— Може да е станало грешка — възрази Стик.
— Защо не сте прибрали още Грейвз? — попитах аз.
— Нямаме доказателства. Бях поставил двайсет души наоколо когато го е гръмнал, и въпреки това пак не можаха да го разпознаят при очната ставка.
— Двадесет и двама — поправи го Стик.
— Бил е нахлузил чорап на главата, а колата, с която направил номера, била откраднал само половин час преди това от един паркинг. Не можахме да докажем абсолютно нищо. Когато си тръгваше, малко остана да се посере от смях.
— И въпреки това Носа ми се нрави — обади се Стик.
— Защо? — запитах.
— Защото не се бои от никого. Един негодник сам против всички останали.
— Направо му свалям шапка, че е още цял — изрече Дъч между два залъка.
— И така, докъде стигнахме? — заинтересувах се.
— До никъде — каза Стик.
— Да ви кажа право — добави Дъч, — като си мисля, ами че ние имаме поне стотина потенциални извършители, които можем спокойно да приберем по този повод.
— Доколкото знам, убийствата май не бяха в твоя ареал — забелязах.
— Е, никой не може да забрани на човек да размишлява. А и освен това, докато Лънди и нещастниците му се доберат до нещо, ние отдавна вече ще пътуваме в инвалидни колички. Това недоразумение ползва карта за пътя всеки път да намери задника си, когато го сърби.
— Моите заповеди са повече от ясни — произнесох аз. — Сиско обеща да ме обеси на Вашингтонския монумент ако само си позволя да се намеся в разследването на убийство.
— Е, никой не може да ни забрани да размишляваме.
— Като нищо можеш да изгориш някой транзистор докато пресяваш възможните извършители — казах аз. — Хайде да ги изброим: бандата на Талиани, или поне онова, което е останало от нея. Стизано, Логето, Брониката, Чевос…
— Ако е тук — вмъкна Дъч.
— Даа, ако е тук. После идва Лио Костело. Той е не само зет на Талиани, но той също така е и consigliere на цялата банда.
— Спокойно можеш да включиш и Коен — намеси се Стик.
— Та той трепери и от собствената си сянка — възразих аз и след като размислих, добавих: — От друга страна обаче, ако той осере счетоводните книги, цялата банда автоматично получава доживотна присъда комплект. Всички те имат мотив. От това се подразбира, че авторът е някой от фамилията.
— Дори и да не е така, тая вечер всички Талиани ще бъдат на тръни.
— След като вече ги няма Талиани, Стинето и Драганата, това означава, че старата гвардия практически е ликвидирана. Освен ако не броим Бръснаря.
— Като нищо могат да решат, че зад цялата работа се крие Носа — забеляза Стик. — И някое торпедо на Талиани с разгорещена кръв може да налети на някое от момчетата на Грейвз и току-виж пламнала триъгълна война.
