— Правилата се промениха точно при мен — изрече тъжно той. — Ледбетър трябваше да бъде посредникът между мен и тях. И когато загина, всичко се стовари върху ми. До този момент не съм имал никакви провали.
— Това, което е било досега, няма значение — казах аз.
Той не отдели погледа си от мен дълго време. Стягах здраво въжето около ръцете му и той го съзнаваше. Единственото, което искаше от мен, беше да го оставя на мира, но не можех да го направя. Дъч ми беше нужен точно там, където се намираше в момента, застанал между мен и шибания им Комитет. А това означаваше, че той трябваше да им се опъва, без някой да се интересува дали тази работа му харесваше или не.
— Не си от особено състрадателните, нали, синко?
— Дъч, не ме разбирай криво, не искам да ти казвам как да си вършиш работата. Бих те помолил да ми се довериш, но ти не ме познаваш още толкова добре, че да го направиш. Искам да ти кажа само това, че тая работа ще гръмне много скоро. Фитилът под бурето с барута вече догаря.
— И какво ще ме посъветваш да направя? — запита ме той, протегнал ръце върху масата като боксьор опитващ се да се изправи след трети нокдаун.
— Опитай се да изпревариш експлозията — казах аз. — Трябва да открия ключа, с който да изправя Триадата до стената.
— Какъв ключ?
— Трябва да изградя обвинение по РИКО срещу тези копелета.
— Но това може да се проточи с години! — изплака той.
— Не и в нашия случай. Вече познавам играчите и правилата, по които играят. Тук не започваме от нулата. Трябва ми местната им опора.
— Подозираш ли някого?
— По дяволите, в тая каша гъмжи от толкова много червеи, че е трудно да ти посоча конкретен такъв. Само ми дай карт бланш с хулиганите ти за няколко дни. Можем да работим заедно. Но ако нещо изгърми, не искам да те слагам на топа на устата и да си измивам ръцете с теб. Имай ми доверие. Може да взема здравето на момчетата ти, но в крайна сметка ще си струва усилията.
— Да ти кажа, Чарли Едноухия, Салваторе и Луис Каубоя вече ти имат доверие. Сапата още се колебае, но всеки момент ще се присъедини към тях. Остава да убедиш още само Акулата Ланг, Хлапака Муфалата и Панчо Калахън. Не знам как си го постигнал, но явно пипаш бързо.
— Просто излъчвам чар, на който не може да се устои — ухилих се аз, опитвайки се смекча напрежението.
— Значи нямаш никаква представа кой може да бъде? — не отстъпваше той.
— Може да е Рейнс. И може би поради това се прави на толкова луд. Бяга като опарен от всякакво ангажиране със случая. А Дънлийви като нищо може да бъде първият му помощник.
— Това е повече от абсурдно, Джейк. Те имат да губят много повече от всеки друг в този случай, особено Хари.
— Хари Рейнс не е стигнал до мястото, на което се намира, спазвайки десетте Божи заповеди. Той е амбициозен и не е обзет от прекалена гордост. Мафията може да му е направила оферта по-голяма даже от губернаторското кресло на щата. Лобито им в Уошингтън не си знае силата.
Той поклати глава.
— Правиш дяволски умозаключения.
Не казах нищо. Не можех да му споделя, че ми се иска Рейнс да е затънал до ушите. Или Дънлийви. Или че причините ми бяха чисто егоистични, защото обичах съпругата на Рейнс. Проклятие, и аз съм човек като всички останали.
24. РЪКАТА НА ЗАКОНА
Чарли Едноухия убиваше времето си до фонтанчето когато излязох от офиса на Дъч. Изражението му излъчваше въпрос. Свих в кръг показалеца и палеца и се ухилих.
— Поредният случай на дребно недоразумение, изгладено без особени усилия.
— Добре — произнесе той. — Дъч е вълшебен мъж. В екипа сме готови да го последваме даже и в ада.
— Заслужава го — заявих. — Работата му е дяволски мръсна и точно сега местните големи клечки са го притиснали до стената.
— Исках само да ти обясня как стоят нещата — каза той. — Ти си чудесно момче и всичко останало, но ние сме готови да работим с теб само защото за него това явно е единственият шанс.
Очевидно Чарли беше официалният говорител на Отдела за специално предназначение, или може би думата „Председател“ беше по-близка по значение.
— Благодарен съм ти за прямотата, Чарли. И за да няма никакви неясноти и от двете страни, искам да ти кажа, че възнамерявам да се възползвам максимално от гостоприемството ви.
Той се ухили и протегна ръка.
— Ти си човек, който е наясно със себе си какво иска. Надявам се един ден да добавя още една страница към легендата, която расте около личността ми. Как съм опаткал Триадата съвместно с Джейк Килмър.
— Да се надяваме, че ще имаш възможността да го опишеш. Защото времето не е с нас.
— И аз стигнах до същото заключение — произнесе той докато крачехме към вратата. — По всичко личи, че в Дюнтаун има скрит опит да се потули убийството на Талиани.
— Забелязал си го значи, а?
— Да. Очевидно се мъчат да го проточат максимално, преди да предприемат каквото и да било — продължи той. — Сигурен съм, че на настоящите величия им е пределно ясно, че отделът по убийствата не може да открие колективните им задници даже и да пърдят в хармония химна.
— Стик каза ли от каква информация имаме нужда?
— Да. Започвам още днес следобед. Исках само да се уверя, че с Дъч всичко е наред.
— Иска от мен единствено да не му бъркам графика — изсмях се аз.
— Той е изостанал с цели дни от всички графици, които сме правили досега от първия ден, когато започнахме — ухили се Чарли Едноухия.
— Струва ми се, че просто искаше да си го изкара на някого — отвърнах аз.
— Между другото, искам да ти кажа, че Каубоя може понякога да създава проблеми, но всъщност мозъкът му сече като бръснач. Само дето реотанът му загрява обикновено с десет секундно закъснение.
— Няма проблеми. Винаги ли си е бил такъв?
Чарли поклати глава.
— Във Виетнам му пръснали тила. Сложили са му стоманена пластина. Затова и винаги носи оная смешна бейзболна шапка. Скрива плешивината.
Не знаех как да отговоря на това. А и как можеше да го коментира човек? Да каже: „Брей, лоша работа“? На всеки му е ясно, че не е много приятно да ти пръснат черепа.
— Споменах ти го, защото Каубоя е бил шериф в Уейко, Тексас, преди да отиде на война. След като се върнал, никой не искал да го наеме на работа. Дъч го намерил да бачка на доковете в Ню Орлийнс.
— Благодаря ти, Чарли, хубаво е, че ми каза.
— Сигурен съм, че до утре ще ни състави списъка, дори и да му се наложи да работи върху него цяла нощ.
— Кажи му, че съм му много благодарен.
— Кажи му го ти — отвърна Чарли. — Аз отивам в залата с досиетата.
Луис Каубоя си беше останал на същото място, където го бях оставил, и се блъскаше с бележника си със сведенията.
— Каубой, не се преуморявай с това, окей?
— Утре — изрече той, плъзгайки бейзболната си шапка на тила. — Тая вечер съм по следите на Логето, но утре списъка ще го имаш.
— Благодаря ти.
