В седем реших да се изкъпя, да отпусна вдървените си мускули и да убия още половин час. Пуснах крановете и радиото. Водата беше толкова вряла, че поне десет минути се подскачах и се потапях за миг, преди вече да се излегна във ваната. Банята е чудесна терапия, особено когато е вряла на границата на издръжливостта. Разтоварва мозъка, прочиства нервите, помага при сортирането на действителните проблеми от глупостите. Нещо като курс на лечение.
Десетина минути след като се пъхнах във ваната музите вече започваха да нашепват в ушите ми. Дрънкаха ми неща, които най-малко исках да слушам. Музите не винаги ти дават онова, което искаш от тях.
Събуди се, Килмър, шепнеха ми гласовете им, ти даде обещание на Дъч. Каза му, че няма да има никакви скандали, и той ти повярва, не ти зададе никакви въпроси.
Събуди се, Килмър, не можеш да изтриеш двайсет години с целувка, усмивка и едно изчукване в хамбара. 1963 принадлежи на историята. Тогава пред теб имаше сияеха бляскави перспективи. А сега какво сияе? Стик ти го каза с няколко думи. Надписът Хотел Холидей, това ти сияе сега. Доу сигурно би се посмяла на това — поне първите пет минути.
Събуди се, Килмър. Ти вече не си в състояние да различиш реалността от фантазията.
Започваше да ми писва от музите, а и радиото не ми помагаше изобщо. Бях го настроил на една от онези денонощни станции с музика и Ейди Горме пееше „Кой съжалява сега?“ Подхождаше идеално на настроението ми с всичките си хълцания и стенания.
Завъртях с пръстите на крака си крана за горещата вода и изчаках дотогава, докато вече зъбите ми започнаха да скърцат. Спрях я малко преди да достигне точката на кипене. Това уби още петнайсет минути.
Исках да огледам добре нещата, да преценя и отделя реалността от представите ми за нея. Трябваше да бъда обективен.
Но не бях. Защото от ума ми не излизаше представата за трапчинката под шията й, нежния участък на кожата й, където биеше рязко пулсът й. Имах навик да не отделям поглед от него и да броя ударите. Винаги познавах когато пулсът й че учестяваше.
Спомнях си за начина, по който притваряше очи и разтваряше устни около четвърт инч миг преди да я целуна. Притежаваше най-пухкавите устни. Човек направо можеше да се зарови в тях. Никога не усетих зъбите й. Не знам как го правеше. Устните й бяха по-меки от всичко възможно, което можеше да си представи човек.
Три години, ето колко бях чакал, наблюдавайки я да се превръща от петнайсетгодишно дяволче в осемнайсетгодишна жена, която разиграваше представлението „брат-сестра“ всеки път когато идваше в Атина за футболните уикенди. Това се правеше с цел да замаже положението пред Боса. С наближаването обаче на шестнайсетия й рожден ден целувките й на раздяла започваха да стават по-чувствени. И по продължителни.
Давай, давай, вади още от торбата.
Хайде, стига, Килмър. Мисли си за нещо друго. Подробности, концентрирай се върху подробностите. И събитията. Действителността, нали заради нея си тук.
Концентрирах се върху осемнайсетия й рожден ден. Споменът ме връхлетя на прекъслеци, също като накъсан филм, когато всеки път се губят по няколко кадъра.
Не ми позволи да я доближа целия този ден. Начинът, по който се държеше, караше човек да си мисли, че това е сватбеният й ден. Към десет часа сутринта Шефа, Теди и аз отидохме в офиса на Финдли на булевард Фактор. Ходенето в офиса събота сутрин беше част от ритуала. Трябваше да си вържем вратовръзките и да облечем саката, за да не си въобразяват служителите че могат да се отпуснат, само защото е дошъл уикендът. Шефа го биваше много да дава пример. Офисът беше отворен само половин ден, така че служителите си мислеха, че получават почивка.
— Понеделник сутринта ще имаме преднина от четири часа пред конкуренцията — намигна Шефа. Той намигаше много, като по този начин усилваше ефекта от думите си, навик, който беше придобил и Теди.
Винаги уреждаше някаква сделка, обикновено по телефона, само да ни покаже как се прави. Всеки път, когато правеше сделки без задръжки, лявото му око се притваряше наполовина. Теди му казваше Окото на злото. Когато Окото започва да се притваря, внимавай много, собственикът му е замислил нещо, връхлита да убива. Това беше едно от нещата, което богатите наследяваха с кръвта си, хищническото чувство. Предполагам, че това е обяснението за тяхното богатство — те се раждат с вроден инстинкт към вратната вена.
Никога не успях да навляза както трябва в бизнеса. Фамилията беше навсякъде. Търговията с памук, корабите, недвижимото имущество, промишлеността, фермерството, във всичко, каквото можеше да му дойде на ум на един човек. Това беше прекалено сложно за мен. Не мисля, че допадаше особено и на Теди. Пакостите го привличаха повече. И пяната. Точно така казваше, пяната.
— Хайде да отидем на плажа, Младок, да видим как е пяната.
Още един спомен. Онова същото утро офисът беше затворен в чест на осемнайсетия рожден ден на Доу. Портиерът на входа ни пусна и ние се качихме на третия етаж. Сградата открай време ме привличаше. Цялата беше в бронз и дъб и всичко беше лъснато така, че искреше.
Шефа си стоеше в офиса, който, ако не ме лъжеше паметта, заемаше половината етаж.
— Възнамерявам да разделя тая стая на три, момчета — обхвана с жест помещението той. — Аз ще заема този ъгъл. Единият от вас може да вземе частта с изгледа към реката; а другият тази дето гледа към парка.
После подхвърли монета.
— Казвай, Джейк — извика той. Не си спомням какво точно избрах. Той закри монетата с другата ръка и надзърна под нея, после много бавно вдигна глава и ми се усмихна. — Печелиш, Джейк. Избирай, реката или парка?
Разсъдих, че Теди би си харесал реката и то с пълно право, и избрах парка.
Спомням си как ме изгледа Шефа; лявото му око за миг се притвори наполовина.
— Това е много щедро от твоя страна, Джейк — изрече той.
Окото на злото. Сега като си спомням, мисля, че за Шефа изборът ми беше признак на слабост. Според него победителят получаваше всичко.
Колкото повече задълбавах из паметта си, толкова по-бързо прииждаха спомените. Как изглеждаше мястото, със стотиците маргарити по целия Уиндсонг. А свещите — Боже мой, сигурно имаше най-малко десет хиляди запалени свещи. Истинско предизвикателство към противопожарната охрана.
И хора. Може би триста души, каймакът на местното общество. Черни вратовръзки, оркестър на живо, шампанско, пълна гарнитура. Шефа се беше погрижил. Обикновено го наричат вкус, още едно нещо, с което богатите са надарени по рождение.
— Направо ти свалям шапка, Младши — изрече Теди докато му пристягах черната вратовръзка. — Това са три години, човече, ти издържа цели три години тук.
Дали наистина беше онова, което си мислех? Дали беше изпитание?
Малко преди да започнат да прииждат гостите, Шефа ни отведе двамата до входната врата, отвори бутилка шампанско и останахме така, втренчени в залязващото слънце. Вдигнахме тост за Доу и запокитихме чашите в ствола на грамадния дъб в ъгъла на двора.
— Още само една година, момчета — произнесе Шефа. — И отивате в юридическия факултет. Времето лети. И няма да усетите как бизнесът тук ще ви сграбчи.
Това беше поредната част от капана; планът на Шефа, с който решаваше как да протече животът ни. Само че тогава усещането беше съвсем друго. Когато си приет като равен във висшето общество, винаги се чувстваш на седмото небе. Все едно, че ме прониза електрически заряд когато положи ръка на рамото ми. Такъв беше Шефа. Такива бяха и тримата. Хора-мълнии. Аурата им пронизваше простосмъртните около тях.
— Това е страхотна нощ, момчета — каза той, без да съзнава, че думите му бяха слаби.
Мракът вече бе паднал и всички свещи бяха запалени, а гостите всички събрани, когато тя влезе при нас. Всеки път, когато тази картина изплава пред очите ми, направо дъхът ми секва. Устата ми пресъхва и ръцете ми се разтреперват, като я виждам как навлиза в ефирния блясък на свещите, облечена цялата в
