Бюрото спокойно можеха да го изпратят като помощ в някоя зона на природно бедствие. Беше толкова затрупано с хартия, че държеше телефона, който използваше в момента, на перваза на прозореца.
— Ще ти се обадя по-късно — изрева той в слушалката и я затръшна. Реших да затворя вратата.
— Не биваше да го правиш — изръмжа той. — Тук нямаме тайни един от друг. — Посочи ми другия стол. — Сядай.
Седнах. Той си прочисти гърлото и някъде близо минута размества безцелно книжата по масата, после свали очилата си и се отпусна на стола, втренчен в тавана.
— Не бих искал да звуча неблагодарен — започна той, — но аз си имам свой начин на действие, ясно ли е? Той може да не е присъщ на отдела за специални полицейски операции, и може да не харесва на Федитата, но така стоят нещата. Имам чувството, че като че ли в някакъв момент ти си започнал да ръководиш тази операция, разкарваш си както ти скимне момчетата ми по целия град, правиш жалки напъни да впечатлиш дребните риби сводници, а аз обичам нещата да бъдат ясни, и да се казват право в очите.
— Това ли е всичко, което те притеснява? — запитах аз. Усещах, че зад гнева му се крие и още нещо, но не бях сигурен точно какво.
— Засега.
— Добре. След като това е твоя игра, може би ще благоволиш да ме въведеш в правилата й.
Той издърпа едно чекмедже и извади лист хартия.
— Това е програмата ми за работа. Троша сума ти време, докато я съставя, имам грижата да държа под око всички нехранимайковци, и хората ми да могат да отдъхват по някой час, когато вече стане нетърпимо. И изведнъж се пръкваш ти и ми обръщаш всичко с краката нагоре.
Не обичам да ме притискат до стената, нито обичам да се извинявам и оправдавам.
— Оценявам прямотата ти. Можем ли да се доберем до компромис?
— Какъв по-точно?
— Ами да кажем, да седнем двамата с теб и да направим списък на най-неотложните задачи.
— Аз си имам списък с неотложните задачи.
— Знаеш ли, ще ми окажеш голяма помощ, ако ми ги обясниш.
— Ще го направя. Когато му дойде времето.
— Виж, Дъч, не съм дошъл тук да ти се пречкам из краката. Събрал си отличен екип. Малко е грубоват, наистина, но в крайна сметка това може да се окаже от полза. Опитвам се само да им помогна с малко напътствия.
— За тая работа си има канали — отвърна грубо той.
— Какви канали? Ти ли? Ти си каналът, Дъч. Съжалявам, ако съм те настъпал по пръстите…
— Не е там работата — прекъсна ме той.
— Тогава къде е? Виж, ако искаш да продължаваш да разкарваш дребни мошеници и да гониш уличните пласьори и курвите, това си е твой периметър. Не съм дошъл тук да прегазвам всичко и всички, дошъл съм да си свърша работата, да вкарам зад решетките хората на Талиани. Мислех, че това вече сме си го изяснили.
— Не ми съсипвай графика! — изрева той и изблъска с юмрука бюрото си.
Скочих.
— Да ти еба графика — казах спокойно аз. — Може би ще е по-добре, ако повикам тук подкрепления и да си продължа сам. И не ми повишавай глас. Това не е гимназия.
Това беше блъф, разбира се, но реших да го предизвикам, за да реагира, преди да е станало прекалено късно. Понякога най-добрият начин да укротиш една ситуация е да я нагрееш докрай. Това изобщо не му хареса. Сварих го съвсем неподготвен. Очите му излъчваха опасен блясък, а по мустаците му бяха избили ситни капчици пот. Тръгнах към вратата.
— Трябваше да ми кажеш за оная твоя история с Доу Рейнс — изрече най-накрая той миг преди да хвана дръжката.
Ето каква била работата значи. Титан се беше раздрънкал.
— Откъде накъде? Това си е моя лична работа. На Титан това му е известно пределно добре.
— Титан не ми е казал нищо.
— Никой друг не може да ти каже. Това беше преди цели двайсет години, по дяволите.
Той се облегна на стола и повдигна вежди.
— Бабс Томас — изрече само той.
Почувствах се като истински глупак. Последното нещо, което желаех в момента, беше да се изложа толкова левашки пред Дъч. Гледахме се втренчено, загубили представа за времето. Накрая раменете му се отпуснаха и той избърса мустаците си с опъкото на дланта.
— Sheiss — изръмжа той полугласно, после махна към стола. — Сядай. Да почваме отначало.
Седнах. Нямаше смисъл повече да му вдигам кръвното. И двамата бяхме защитили достойнството си.
— Ще се радвам, ако споделиш с мен гледището си как искаш да ръководиш шоуто — казах аз.
Бурята беше приключила.
— Не е там работата — изрече горчиво той. — Току-що ми стана много криво. Не обичам да чувам разни неща за човек, с когото работя рамо до рамо, от местната клюкарка.
— Тя само предполага.
— А дали предположението й е вярно? Имал ли си връзка с Доу Рейнс?
— По дяволите, Дъч, имах колежен романс с Доу Финдли. Това е безвъзвратно отминало и приключено преди страшно много време. А и плюс това, какво общо може да има тая работа с нашата работа?
— Точно в този момент един скандал може наистина да обърне всичко с краката нагоре.
Почувствах как в мен се надига справедлив гняв, макар че беше абсолютно прав. Не бях сигурен как да се справя със ситуацията, без да го излъжа право в очите.
— Няма да има никакъв скандал — заявих най-накрая.
— Да ти повярвам ли? — запита ме той съвсем сериозно.
— Повярвай ми.
Той бавно кимна.
— Добре — произнесе накрая. — Съжалявам, че заченах тая тема, но се радвам, че всичко се изясни. Трябва да ти кажа, че тая сутрин минах през месомелачката. Ръчката я въртяха Титан и Дънлийви.
— Дънлийви знае ли за мен и Доу?
— Съмнявам се. Не стана дума.
— И каква беше историята им?
— Нищо повече от онова, за което можеш да се сетиш — простена той. — Моята работа била да се грижа хора като Талиани изобщо да не им стъпвал кракът в този прекрасен град. И сега настояват тая каша да бъдела изчистена. Титан излезе с гениалната идея просто да ги изритаме от града.
— Тия мурафети си отидоха още с времето на Бъфало Бил.
— Иди им го кажи. Засега Рейнс още няма пълна представа за нещата. Името на играта е „Да го пъхнем под сукното“.
— Вече е твърде късно.
— Знаем го само двамата с теб.
— А те — не, така ли?
— Живеят някъде из достойното минало — развесели се изведнъж той. — Дънлийви хал хабер си няма за това що е рекет, яде ли се, пие ли се. Нагледал се е на филми с Джеймс Кагни.
— Дънлийви има не пръст, а цяла ръка в тая работа тук, освен ако не бъркам нещо — казах аз. — Едно от неговите основни задължения беше да пресява тия хора.
— Според мен работата е така: появи ли се парата, трябва да спре дотук — каза той, сочейки към себе си. — Това е последната преграда.
— Как можа да се забъркаш в тая каша? Ти не си тоя тип хора, дето обичат да целуват задници като този на Дънлийви.
Мислех си за това, което ми беше казал Чарли Едноухия, как Дъч ги наел двамата със Салваторе. Бях сигурен, че и при избора на останалите хулигани е подходил със същия критерий.
