Китаеца Сапата си помисли, че става дума за някакъв гангстер от Бъфало, когото той познавал.
Единственото изключение е Чарли „Едноухия“ Флауърс, който знае как се играе играта, но не признава правилата й. Иначе и той е като останалите; системата толкова пъти им е била шута, че те вървят с кръстосани крака. Имай предвид, че не се ангажирам с никакви морални преценки. Може би някои от тях наистина да са си го заслужили.
Например вземи Салваторе. Въртял се е наказан в Ню Йорк като муха без глава когато го е открил Дъч. Според легендата, както са ми я изложили, Салваторе чакал в засада в един от онези семейни магазини в Бронкс. Толкова често го обирали, че собствениците му вадели парите от касата всеки път когато влизал някой клиент и ги оставяли върху щанда. Старецът вече бил и прострелван два пъти. Класически случай. Наближава Нова Година и Салваторе се крие зад едно полупрозрачно стъкло и тогава влиза онази отрепка и започва да размахва револвер във въздуха. Салваторе излиза иззад прикритието и поздравява „Честита Коледа, педал“ и го издухва на средата на улицата с една пушка 870 заредена с бренекета. Полицейският комисар направил забележка на Салваторе за начина, по който си вършел работата и сега е тук.
Едно нещо ми харесва у тях, че не хленчат. Да ти призная, радвам се, че са тук.
Можеш да прибавиш и това към останалото: всеки път, когато завия зад някой ъгъл, изпадам в шок. Както стана и днес, когато отидох на брега. Не бях подготвен за гледката. Може би причината се криеше в движението. Прилоша ми още на четвърт миля от мястото, където булевардът се влива в Дюн Роуд, който върви успоредно на брега. Знаеш ли, в спомените ми Дюн Роуд беше една безлюдна улица покрита с чакъл, която се сливаше с дюните. Стигаше до северния край на острова и свършваше току до водата; една от онези стари улици, които обикновено не водят доникъде.
Сега представлява платно с четири ленти за движение и платени паркинги навсякъде покрай него. Има три хотела, които ми напомнят много за Лас Вегас, и магазини и закусвални за бързо хранене една върху друга, и диги край морето да отделят гостите на хотелите от простосмъртните. Още два са в строеж, а отвъд тях купища кооперации развалят и останалата част от изгледа. А шумът! Истински ураган от звуци. Стереоуредби надути до дупка, клаксони, и стотици гърла ревящи в един глас.
Кошмарният Бряг, ето какво представлява сега.
Сега вече виждаш ли какво имам предвид, като ти разказвах за шоковете? Крайбрежният булевард, ето ти един шок в чист вид.
Както и да е, в момента пътувам натам със Стик, а Чарли Едноухия ни следва с колата си. Да пътуваш със Стик в колата му означава да повериш съдбата си в ръцете на боговете. Той не я кара, а я кара да лети. Може да направи всичко, каквото поиска с понтиака си, освен да го кара по-бавно, а аз нямам смелостта да настоявам за това. Нали сме на война.
И така, без да те обременявам с бремето на излишните подробности, Салваторе и Сапата докопаха тоя сводник от Сейнт Луис на име Мортимър Флитч и ние отидохме на сладка приказка с него.
Навъртал се по булеварда Стрип и преди да отминем, нека да ти поразкажа малко за тая улица. Първото нещо, което забелязах на пристигане, беше, че хотелите са почти триплети. Вземи например Брейкърс. Фоайето е с размерите на стадиона в Далас. Само пет минути са необходими, за да се превърне на казино. Почти долавям шума, който издават картите, дрънченето на топчетата в рулетките, и тракането на зъбните колела в игралните автомати. Когато Рейнс е прокарвал закона за тотализатора, той обещал, че в Дюнтаун никога няма да има игрално казино. Е, вече можеш да пиеш една студена вода, Сиско. Всичко и всички са готови. Въпрос е само на време. Година, най-много две. Пред нас се е проснал Атлантик Сити, младок. Четвърт час ми беше напълно достатъчен, да науча всичко за булевард Стрип.
Заварваме сводника Мортимър спотаен в едно сепаре в кафето с външен вид на човек, току-що глътнал много дебел и много дълъг бастун. Салваторе седи срещу него, леко приведен над масата, и ухилен до уши, сякаш е кандидат в изборите за кмет. Пропуснах да ти кажа едно нещо: в кобура под мишницата си носи една рязана щека за голф. Дълга е някъде към осемнайсет инча и винаги я закача за какво ли не, което обаче не го смущава особено. Сапата пък е застанал до вратата. Това явно е тяхната представа за подсигурен тил.
Още щом ни вижда, Сапата само ни махва с ръка и изчезва. Взел е присърце задачата да се докопа до Нанс и Чевос. Това ме радва особено много, защото е достатъчно Нанс и Чевос да се намират в радиус от сто мили около е нас и Сапата ще ги пипне за врата. Готов съм да се обзаложа на всичко.
Присъединяваме се към Салваторе и Мортимър на масата и тогава разбирам причината за вдървената физиономия върху мутрата на Мортимър Флитч. Салваторе е наврял рязаната си щека между краката на Мортимър и от време на време леко почуква с нея топките на Мортимър.
— Повтори сега на този човек всичко онова, което сподели с мен, Морт — казва Салваторе, чук!, и Мортимър запява арията си като дебелата певица в операта.
— Преди два месеца в Луисвил ме сполетя малка неприятност и…
Чук!
— Обясни на човека по-подробно за какво става дума — подсказва му Салваторе.
— Загдето наплясках онази курветина. Тъкмо й идваше…
Чук!
— Спести ни оправданията си — казва Салваторе.
— И тогава областният прокурор ме награби…
Чук!
— Обясни на хората тук защо — казва Салваторе.
— Аааа, такова, ааа…
Чук!
— Беше петото ми нарушение. И аз, такова, обаждам се на един приятел, той върти дребен бизнес на улицата в Синси, и той ми казва въобще да се откажа от всякакви мераци повече, работата е много напечена, и да се обадя на Джони О’Брайън тук. Обаждам му се и той ми изпраща билет за пътуване.
Мортимър спира да си поеме дъх и Салваторе използва паузата за поредното почукване.
— Разкажи им за хотела и всичко останало — подсеща го той.
— Виж, О’Брайън се отнесе много добре. Можеха да ми отрежат главата.
Чук!
— Кажи им за шибания хотел, педал.
— Нае ми стая тук в Брейкърс, даде ми два бона, и ми казва след до две седмици да докарам няколко дами. Сделката е шейсет-четиридесет. Той взема четирийсетте процента.
Салваторе ме погледна и се ухили.
— Какво още искаш да знаеш?
— Докара ли някакви момичета с теб? — питам го аз.
— Аз, такова…
Чук!
— Да, да. Две.
— Аха, нарушение на закона както при случая Ман — казвам аз.
— Вижте, не можем ли да отидем някъде другаде да продължим разговора си? — умолява Мортимър. — Нека да вземем някакъв микробус и ще си говворим докато пътуваме.
— С колко сводника разполага тук О’Брайън? — питам аз.
Мортимър впива обезумял поглед в Салваторе и изстенва:
— Кълна се в Господ, не зная. Дадоха ми хотела, това е всичко, което знам.
— Това изключително твоя територия ли е? — пита Чарли Едноухия, и Мортимър закима енергично.
— Добре — казах. — Продължавай да закусваш. Трябваше ни само информация; няма да разкажем никому за нашата среща. Недей да разваляш всичко и си остани в града.
Той разтърси трескаво глава. Салваторе прибра рязаната си щека и се разделихме.
— Това ще ни свърши ли работа? — запита ме на излизане Чарли Едноухия.
— Не — отвърнах аз, — но е добре да знаем какво става.
— Заставяне лице да върши незаконни деяния по принуждение, а?
— Точно.
Сега вече знам защо Салваторе носи със себе си рязана щека за голф. Той я нарича своята „сладка лешникотрошачка“.
