Сега вече става ли ти ясно какво означава „ръката на закона“, Сиско?
22. ПЛАЖ НА КОЛЕЛА
На връщане Стик караше съвсем разумно. И двамата нямахме какво да си кажем. По средата на пътя до града той свърна в един мотел и донесе по хамбургер и бира за двама ни. Зави зад сградата и паркира под едни палми в паркинга, след което отворихме вратите да пуснем вътре свежия бриз.
— Наред ли си? — запита той.
— Разбира се, защо?
— Защото ми се струва, че нещо ти тежи на душата.
— Откъде позна?
— Добре познавам това изражение.
— Всичко ми е наред.
— Само ми посочи някой, който и да е, и веднага ще ти кажа дали е в лошо настроение. — Той ме изгледа с онази своя кретенска усмивка. — Просто си мислех да ти кажа, че ме бива за слушател и че каквото влезе в едното ми ухо, веднага излиза от другото.
— Едва ли имам да ти казвам нещо, дето вече не си го чувал — отвърнах аз.
— Роден съм едва преди трийсет и една години и ще бъдеш ужасно изненадан, когато разбереш колко неща още има да чувам.
— Няма да го забравя.
На паркинга цареше оживено движение; гъмжеше от момичета с минималните бански костюми разрешени от закона и момчета с младежки пъпки и рязани дънки, които неумело се мъчеха да ги свалят. Бирата беше ледено студена и приятно пощипваше езика, а хамбургерът беше от истинско месо и приготвен точно както трябва. Смъкнах се в седалката, качих краката си върху арматурното табло и направих дълбока и продължителна глътка от бирата. Доста време беше минало от последния ми обяд, когато се хранех и наблюдавах млади момичета да се въртят наоколо.
— Виж, само погледни онова парче — подсвирна Стик.
— Гледам, гледам — подсвирнах му в отговор аз.
След малко две момичета в ТР-3 влязоха в паркинга паркираха до нас. Едното излезе и захвърли нещо в кошчето за боклук. Носеше тънки бели шорти, които едва скриваха задничето й и мъжка бяла риза завързана на възел точно под гърдите й, които просто напираха всеки миг да изскочат. Тя остана за малко до вратата на колата си, разменяйки закачливи погледи със Стик, после се вмъкна вътре, наведе глава над ухото на приятелката си и й прошепна нещо. Шортите й се обтегнаха до скъсване, докато го правеше, и се впиха във всички възможни гънки и ямички. Човек съвсем ясно можеше да забележи миниатюрните й бикини през памучната тъкан изпънати върху здравите й полукълба.
— По дяволите — простена Стик, — това е почти наказуемо от закона.
— Тя още няма и петнайсет години, Стик.
— Не си спомням по мое време петнайсетгодишните да ходеха облечени така — изрече той с донякъде скръбен глас. — Ти спомняш ли си ги да изглеждаха така?
Спомних си Доу петнайсетгодишна, когато идваше до Атина с Шефа да ни видят, и как флиртуваше с мен всеки миг, когато Теди или баща й не ни гледаха. Изглеждаше точно така.
— По мое време бяха плоски като дъски и само се кикотеха — продължи Стик в същия тон.
— Те и сега се кикотят — посочих му аз.
— Това кикотене не е като онова — възрази той.
— Едва сега започват да го осъзнават.
— Да осъзнават кое?
— Как да побъркат един мъж.
— Не е лъжа, на тая май само това й е на акъла — изрече той, като барабанеше с пръсти по волана и отвърна на погледа на малолетната красавица, която смъкна слънчевите си очила и на свой ред го изгледа.
— О, Господи — простена Стик. — Човек просто не знае къде сложи възрастовата граница.
— Някъде на три години над тази — упътих го аз.
— Какъв срам.
Той отпи от бирата си, облиза устни и въздъхна.
— Пропуснах този период от живота си — заяви той. — Когато заминавах във Виетнам те бяха още малки момиченца, а на връщане ги заварих пораснали и отракани. Какъв шибан късмет.
Момичето в ТР-3 отметна глава назад и раздруса косите си, после се протегна напред и ги приглади с ръце. Възелът на ризата беше на косъм да се развърже.
— Тя го прави нарочно — проплака Стик, без да отделя поглед и от най-малкото й движение. Обърна се към мен. — Петнайсетгодишна казваш, а?
— Най-много.
— По дяволите. Какво нещо съм изпуснал.
Момичето на кормилото включи на скорост и потегли, като направи малка дъга около нас.
— Имаш вълшебна шапка — измърка приятелката й в белите шорти докато преминаваха покрай нас. Стик смъкна шапката си и я запокити като фрисби подир колата им. Шапката излетя във въздуха, удари се в оградата на паркинга и падна, а през това време спортната кола се скри зад сградата на мотела. Стик скочи и вдигна мекицата си.
— До гуша ми дойде от блъфове — оплака се той и сетне добави — Може да се наложи да взема отпуск тази вечер.
— Не бих имал нищо против да изляза в отпуск до края на живота си — казах аз. — Прекалено дълго се занимавам с тоя случай. Вече има шест години. До гуша ми е дошло от цялата им фамилия. Способни са да отвратят и последния изрод.
— Успокой се. Както са тръгнали нещата, скоро и за цяр от тях няма да остане — изрече почти весело той, втренчен в поредното момиче в бански костюм, седнала на багажника на откритата си кола с лице обърнато към слънцето. Беше протегнала дългите си стройни крака, а гърдите й напираха да изскочат над оскъдната горна част на банския й костюм. Шофьорът на колата, мършаво момче в плажни бански гащета и изрязана фланелка с къси ръкави, я зяпаше замаяно в огледалото за обратно виждане.
— Погледни хлапака на предната седалка — обади се Стик. — Той просто не знае какво да прави.
— И той ще поумнее един ден — казах аз.
— Плъзнали са навсякъде — изплака сладострастно Стик. — Знаеш ли как се казва всичко това? Това е чумата на младата плът. Нямаш ли това чувство, че навред е плъзнала чумата на младата плът?
— Да. Господ ни е подготвил достоен финал. Пробва ни ангелите.
— Ангели, мангели — изпъшка Стик. — Ако онова малко сладурче отзад си поеме малко по-дълбоко въздух, горната част на банския й костюм ще отхвръкне напред и ще пребие оня хлапак. — След няколко секунди добави: — Каква смърт.
Той допи бирата си и пусна празната кутия на пода между краката си.
— Това ли значи била работата? Писнало ти е от Талиани, така ли?
Замислих се какво ли крои и защо. После обаче махнах с ръка. Нека да си крои, кой дава пет пари. Изведнъж ми хрумна идиотската мисъл, че тъй като Стик е по-млад и е по-отскоро в играта, значи ми служи като щит. Това беше чувство, познато ми още от младини, и това ме изплаши до смърт, защото ме накара да спомня за Теди.
— Преследвам фамилията Талиани повече години, отколкото съм отделял за каквото и да било през живота си — казах аз. — Повече от времето, прекарано в колежа, повече от годините в юридическия факултет, повече от службата ми в армията. Знам абсолютно всичко, което може да се знае за шибаната им фамилия.
— Ето значи защо се радваш на слънцето и малките красавици — коментира Стик. — Само се опитай да си представиш, че си още в Синсинати. Това е достатъчно, за да прогони меланхолията ти.
— Надявам се да не излезеш някой от ония идиоти с вечно ведрото настроение — обадих се язвително.
