За миг изпитах някакво налудничаво чувство на родство с фамилията Талиани, сякаш бях черната овца на семейството. Почти шест години от живота си бях като прикован с вериги за фамилията. Знаех за членовете й повече, отколкото за фамилията Финдли или за когото и да било от хулиганите. Знаех какво представляват съпругите и любовниците им, какви бяха любимите им ястия, как се обличаха, какво обичаха да гледат по телевизията, къде ходеха на почивка, за какво воюваха, колко често любеха. Знаех дори и кога бяха родени децата на всички семейни.
— Искаш ли да чуеш нещо наистина кукуригалнишко? Веднъж малко остана да изпратя на едно от децата им картичка за рождения му ден.
— Познавах един детектив в окръг Кълъмбия, който обичаше да изпраща цветя на погребенията на юнаците, които беше изпратил на оня свят. Бяха придружавани с надписа „От скърбящ приятел“.
— Това е вече истинско куку — заключих аз.
— Знаеш ли какво трябва да направим, авер? Когато целият този кукуригалник приключи, вземаме си месечен отпуск, двамата с теб се грабваме и духваме към Кий Уест. Там имам двама много гъсти приятели, по цял ден ще се печем на слънцето и ще плюскаме стриди. Това е животът. Или пък да се изнесем от страната, да отидем на островите, Аруба, чуден е. Ще се въргаляме по пясъка, ще се скъсваме от чукане, и ще забравим, че изобщо е имало такова нещо като Склад, Дуумстаун и Талиани.
— Направо ще бъде чудесно.
— Ще го направим — заяви решително той и шибна кормилото с пестник, и после изведнъж добави: — Хей, ти не си ли женен?
— Не, а ти?
— По дяволите, разбира се, че не. Коя жена с нормален разум би прекарала повече от седмица в оня шибан „Холидей“.
— Там ли си отседнал?
— Да. Вече ми е станал нещо като роден дом, нали знаеш. Всички са един дол дренки, без значение къде са построени. А ако случиш на стая с вътрешен изглед към басейна на двора, изгледът ти е постоянен до смърт.
— В Синси бях на твоя хал — казах аз. — Ангажирах стаята месец за месец, защото дори и не предполагах, че работата ще се проточи толкова дълго. Нямаше дори и картини по стените. Накрая не издържах, излязох един ден и купих няколко разръфани книги и две евтини репродукции и накичих мястото, само че номерът не стана. Всеки път, когато се прибирах, имах чувството, че отивам някъде на гости.
— Да, знам. От Виетнам насам е все така. Сякаш сме изключени.
Това беше най-точната дума. Изключени. От много години работех съвместно с колеги, но винаги на дистанция едно рамо, все едно двама души блъснали се случайно в тълпата. Не знаех дали бяха женени или разведени; дали имаха деца или хобита. Знаех единствено само дали си вършеха съвестно работата или не, и че всички изпитвахме един и същи гняв, фрустрация, скука, и самота.
— Никога ли не си си задавал въпроса защо си избрал тая скапана работа? — обърнах се аз към него.
— Това ти е лошото, Джейк, че мислиш прекалено много. А почнеш да си блъскаш прекалено куфалницата, не е на хубаво.
— Не ме ли бъзикаш?
— Не те бъзикам. Главоблъсканиците могат да те доведат единствено до гроба. Ти не си оцелял във Виетнам, защото си мислил за него. И никой не е оцелял. Мислителите са си все още там, в гробището под хълма.
Думите му съдържаха голям процент истина. Аз наистина си блъсках прекалено много главата. За нещастие обаче имаше една заповед на Сиско, с която той ми нареждаше да зарежа убийствата, освен ако не били съществени. Това ме тревожеше. По дяволите, аз съм ченге, а убийството си е убийство, а част от работата ни, без значение дали ни харесва или не, е да пазим живота на хората, а това означава да открием убиеца, без значение какво се опитва да ми втълпи Сиско. Такива бяха правилата на играта. А и освен това си носех кръста на лъжата за Теди, за която вече от години не бях си спомнял, защото я бях натъпкал на дъното на скрина, в най-дълбоките си спомени. Миналото бе останало далеч зад мен, или поне така си бях мислил. Дори и сънищата ми бяха секнали, макар че съновиденията са професионално заболяване за всеки видял веднъж в живота си какво означава война. А сега отново бяха нахлули в съня ми. Човек не може да се отърве от тях. Те се промъкват крадешком в покоя на нощта, безплътни видения, напомнящи за онова, което всеки би предпочел да забрави завинаги. Човек не сънува самата война, а неща, по-страшни дори и от нея. Защото най-страшният ужас е този, който още не се е сбъднал.
— Много е сложно, Стик — изрекох накрая аз. — Не мисля, че и самият аз съм си го изяснил до такава степен, че да говоря за него. Понякога имам чувството, че подхвърлям повече топки, отколкото мога да жонглирам.
— Тогава захвърли няколко от тях.
— Не знам точно от кои да се отърва.
— Точно в това се състои и животът — изрече философски той. — Един процес на непрестанно елиминиране.
— Мислех си, че съм разбрал всичко преди да дойда тук — казах аз. — Толкова просто изглеждаше. Толкова просто.
— Точно там е капанът — отвърна той. — На нищо ли не те научи Виетнам, Джейк? Животът ни дебне отвред. За миг се отпускаш, и в следващия миг си мъртъв.
— Така ли била работата, Алф?
— Разбира се. Това е и отговорът на въпроса ти. Ние сме ченгета, защото винаги сме нащрек. Затова и сме живи.
— Да, явно това трябва да направим — проговорих аз след дълго мълчание. — Дигаме си чукалата на островите, просваме се на пясъка и му бием шута на всичко.
— Значи в крайна сметка това те е тормозило, защото ти е дошло до гуша, така ли?
— Точно.
Той отново ме дари с налудничавата си усмивка.
— Малко ми е трудно да ти повярвам — изрече той докато подкарваше черната си катафалка.
23. АЛО, КАСИЕРА
Когато се завърнахме в Склада, заварихме Луис Каубоя да ни чака. Грамадният мъж седеше на едно бюро и усърдно попълваше доклада си върху формуляр, издаван от министерството. Малките редове или броят им не го вълнуваше особено. Печаташе върху тях, под тях, през тях, и покрай тях. Неговата крайна цел беше да изложи доклада си. Гъмжеше от зачеркнати думи, а на две или три места беше забравил да остави интервали, но в моите очи той заслужаваше отличен за усърдието си. Поне се стараеше и го правеше. Лицето му просветна като северното сияние когато ме видя.
— Хей, тъкмо ти пишех сводка — изрече той и съдра листа от пишещата машина, без да довърши изречението. — Нищо, сега ще ти го обясня.
Погледнах частично запълнения формуляр и му казах, че ще му бъда страшно благодарен. Хрумна ми, че с чиста съвест можех да се подпиша под творението му и да го изпратя на Сиско. Това щеше да е достатъчно, за да секнат завинаги жлъчните му словоизлияния относно докладите ми, или по-скоро относно липсата им.
— Салваторе ми каза, че си проявявал интерес към онзи дребен плъх, аа… — Той запъна за момент, забравил името.
— Да не е Коен? — обадих се услужливо аз.
— Да. Онова дребно четириоко педалче, дето главата му сякаш е закачена като въртележка? — изрече той, и заклати бясно глава наляво и надясно, за да поясни мисълта си.
— Точно той е — потвърдих аз. — Той е касиерът на фамилията, освен ако нещата не са се променили.
— Да — провлачи той, което явно беше неговият начин за изразяване на съгласие. — Носи чанта от ония, старомодните, дето докторите са ги носели на времето, черна. Стиска я така, сякаш носи в нея
