семейните бижута.
— Точно това носи — обади се Стик. — Семейните бижута.
— Три дни му дишах неотлъчно във врата — миналата седмица вторник, сряда и четвъртък — и му хванах спатиите. — Луис измъкна едно малко черно бележниче. — Сутрин дъх не може да си поеме. Много е деен. Всеки ден ходи в банката, точно в два, тъкмо преди да затворят.
— Всеки ден ли? — запитах аз.
— И трите дни ходи в банката до реката — кимна той.
— А сутрин, винаги ли посещава едни и същи места? — попита Стик.
Луис поклати глава.
— Щура се по целия град. Но по обяд винаги гледа да е някъде на Стрип. Поне така беше през тия три дни.
— Къде внася парите?
— В Сийкоуст Нашънъл, дето е реката, както ти казах. Макар че понякога прави депозити и във филиалите.
Червейчето на добрите новини се размърда в стомаха ми. Това беше седалището на Чарлз Сийборн.
— Депозити от налични пари ли? — запитах аз.
— Не успях да се доближа толкова близо — повдигна рамене Луис. — Не исках да се разкривам, нали знаете. Пътува само първа класа. Голям черен кадилак с шофьор, дето може да носи боклука в прегръдките си. На предната седалка има още една горила. Следва ги един Додж Чарджър, обикновено с двама или трима педала.
— Значи нещо като малък парад, а? — обади се Стик.
— Да — ухили се Луис. — Малък парад. Да ви кажа правичката, ако направят конкурс за грозотии, първите места не им мърдат. Чарджърът обикновено ги следва много плътно, най-много на двайсет-трийсет ярда.
— Значи, казваш, все едно, че има червейчета в задника, а? — вмъкнах аз.
— Аха. Но всеки път приключва в банката до реката, точно преди да затвори.
Той ми протегна бележника си, изпълнен с неясни драскулки. Напречно на страниците, надлъжно, по диагонал, с главата надолу. Това беше още по-лошо дори от напечатания му доклад.
— Какво означава всичко това? — запитах.
Той придоби леко оскърбен вид.
— Това са адресите и всичко останало. Ето, виж, улица Фрейзър номер 102, това е един от адресите, на който се отби. Ето тук Зал. Ф. Това е филиалът на банката от Залива. А, тука има нещо, дето не мога да го разбера, ама се сещам за какво става дума.
— Някой от тези адреси да ти говори нещо?
— Е, някой от тях ми говорят. Виждаш ли, тук съм написал „Дупк.“? Това е ресторантът от пристанището, точно на края на Стрип. Два пъти се отбива там, вторник и петък. „Брон.“ пък означава кръчмата на Брониката. Там беше в сряда.
— Май обича да си хапва доста, а?
— Ами. Никога не седи достатъчно дълго, за да го прави. Пет минути, най-много десет. Веднъж се вмъкнах след него в ресторанта на пристанището. Изпи една чаша кафе в ъгъла на бара, отби се до кенефа и тръгна. Двама юнаци от Доджа сядат на съседната маса, а друг заема стол до вратата. Последните двама остават до колата. Определено не се чувства самотен.
Това наистина беше превъзходно извършено проследяване, но за жалост не бях в състояние да разчета драсканиците му.
— Свършил си чудесна работа — казах му аз. — Но имам още една голяма молба към теб. Можеш ли да ми запишеш подред местата, където се е отбивал, с датите и точните часове? Нищо друго не искам, само ми ги напиши на един отделен лист едно под друго.
— Не можеш да ми разчетеш почерка ли? — запита той с отново наранен вид.
Опитах се да смекча болката му.
— Това ми е един от проблемите, знаеш — успокоих го. — Мога да разсъждавам само праволинейно.
Неговото „О“ ми каза, че не е схванал напълно обяснението ми, но че няма намерение да рови повече.
— Дъч наредил ли ти е да следиш още Коен?
— Да. Утре — отвърна той. — Карам двойна смяна. Тая нощ съм при Логето, а Коен — сутринта. После вземам компенсация.
— Може би трябва да наблюдаваме колата вместо Коен — предположи Стик. — Някои от хората му вероятно имат ключове за багажника. Той паркира в някой паркинг, отива на някое място, и докато го няма, помагачът пъхва мангизите в багажника.
— Чудесна идея — възкликнах аз. — Освен това могат и да сменят колите с някой от другите юнаци. Тия момчета са доста нервозни. Държат всичко под око; това им е работата.
— И освен нея имат грижата да порязват всеки, който се приближи без покана до семейните бижута — добави Стик.
— Ясно — изрече Каубоя. — Ей сега ще напиша списъка. — И той се върна на бюрото си.
Дръпнах Стик настрана, където никой не можеше да ни чуе.
— След като го напише, ще направим матрица по данните му, за да видим къде съвпадат тия срещи. Правим същото и за всички останали от бандата. Тоя Коен е един много специален случай. Сигурен съм, че е достатъчно хитър, за да избегне всякакви видими повтарящи се схеми, но в крайна сметка все ще трябва да демонстрира някаква постоянно поведение, без значение дали му се иска или не.
— Според теб ресторантите влизат ли в схемата? — запита ме Стик.
— Трябва да си поразмърдам малко мозъка.
— Ами че размърдай го.
— Най-вероятно, освен кръчмата, Брониката притежава и ресторанта на пристанището. Твърде е възможно да е собственик и на някои други ресторанти в града. По всяка вероятност от парите от наркотрафика. Хотелът явно е само върхът на айсберга. Сигурен съм, че навсякъде ползват двойно счетоводство, за да оставят хората на Прокажените с пръст в устата.
— Можем да помолим Салваторе да погостува още веднъж на Мортимър, за да разбере на кого се издължава и кога. Това ще ни подскаже как действат и професионалистите.
Добре си беше научил уроците този Стик. Беше първокласен детектив, който знаеше и кътните зъби на мафията, и аз не пропуснах да му го кажа.
— Благодаря ти, учителю — изрече той с онази своя кретенска усмивка. — Нещо друго?
— Да. Няма да е зле да разберем кой притежава банките, който посещават най-често. Трябва да съставим схема на действията на Триадата в града.
— Чарли Едноухия е най-подходящият за тази работа. Знае всички трикове, а в главата си има компютър, дето няма равен на себе си. А в търчането мога да помогна и аз.
— Чудесно.
— Какво ще кажеш да вечеряме довечера заедно? — предложи Стик. — А после ще наобиколим някое по-весело местенце.
— Довечера съм зает. Какво ще кажеш за утре вечер?
Той се ухили.
— Трябва да проверя графика си.
Чарли Едноухия се показа в дъното на сградата с изражение, вещаещо неприятности.
— Трябва да поприказваш с Дъч, старче — обърна се той към мен.
— Някакви проблеми ли има?
— Мисля, че гордостта му е уязвена.
— О, това е чудесно — отвърнах аз.
— Аз ще обясня на Чарли как стоят нещата — обади се Стик след мен.
Дъч обитаваше стая с размерите на килер. Бюро, два стола, единия от които заемаше той, и прозорец.
