Стик се криеше зад сутрешния вестник във фоайето на хотела когато излизах от ресторанта. Възнагради ме с налудничавата си усмивка.
— Бива, бива. Доу Финдли и Бабс Томас за закуска. А се боях да не останеш самотен.
— Служебни задължения — казах аз.
— Хей, никога не съм се съмнявал в това — възкликна той разпервайки широко ръце.
— Обзалагам се, че имаш в джоба си цялата ми програма за деня. Кое е следващото?
— Малко военно съвещание с бойците.
— Искаш да кажеш, че ще слязат от висините да разговарят с мен?
— Размишляват върху това — отвърна той, повеждайки ме към изхода. Неговата Черна Мария беше паркирана в зоната за зареждане на хотела, където си търсеше белята.
— Защо не вземем моята кола? — предложих аз. — Може да ни се наложи да се разделим.
— Не се тревожи — произнесе той, докато ми отваряше врата на колата си. — Днес съм твоят екскурзовод в града. Бях се обзаложил и загубих.
— Не вдигай над деветдесет, моля те.
— Но тогава дрънчи цялата — възрази ми той.
— Нищо, ще я послушаме малко.
Закара ме до едно просторно и светло заведение, което гледаше към реката. Нямаше много вид на ресторант; напомняше повече на кафене на крак. Мястото беше само на пет минути от хотела и Стик просто нямаше възможност да вдигне по-висока скорост, за което му бях дълбоко благодарен, макар и добре да съзнавах, че през останалата част от деня нямаше да имам такъв късмет. На една маса в дъното на заведението седяха Сапата, Салваторе и Флауърс.
— Хей, Милдред — изрева Салваторе към другия край на заведението когато ни видя да влизаме, — още две бири.
Всички се втренчиха в мен докато приближавах масата им.
— Какво сте ме зяпнали, да не ми се е разкопчал копчалъкът? — попитах аз докато сядах.
— Извиняваме се, но не сме те виждали от сутринта — каза Чарли Едноухия.
— Пред вас, господа, седи една развалина — заявих аз. — Дайте ми два дни да глътна малко тен. Едно хубаво спане и малко загар и вече съм друг човек.
— Това е от флуоресцентното осветление в Склада — пошегува се Чарли Едноухия. — Кара ни да изглеждаме като призраци.
— Е, благодаря ви, че не ме посрещате по дрехите — ухилих се на всеки поотделно аз.
— Добре дошъл — обади се Салваторе.
— Знаеш ли какво, Килмър, ние решихме да работим с теб — обади се Сапата. — Временно, да видим какво ще се получи.
— Брей, страшно съм трогнат, оставихте ме без думи — отвърнах саркастично.
— О, няма защо — каза Чарли Едноухия.
— Нищо, още веднъж — голямо благодаря.
— Няма защо — повтори Чарли Едноухия. — А сега да минем на въпроса. Какво искаш да търсим?
— Трябват ми връзките им — заявих.
— Такива като? — запита Китаеца Сапата.
— Такива като може би една курва, която иначе търка токчетата си в Луисвил, а изведнъж се оказва тук. Има вероятност тя да е някаква брънка във веригата. Мафията си има навик да придвижва курвите си от едно на друго място.
— А сводниците? — заинтересува се Чарли Едноухия.
— Разбира се, и тях. Някой от тях може да се окаже връзка с банда в Синсинати или Чикаго. Следващият етап е да разберем за кого работи, как се е добрал дотук? Сводниците не се местят от град на град. Искам да кажа, че те не обичат много промените. Сменят местожителството си единствено когато загреят задниците им. Обикновено работят за главния човек. Той им казва къде да ходят.
— Че какво толкова е различно с Дюнтаун? Това е доста разпространена практика, не е ли така? — попита Салваторе.
— Различното при Дюнтаун е това, че фамилията Талиани е тук — намеси се Стик.
— Точно така — казах аз. — Успея ли да направя връзка между ситуацията тук с тази на някое друго място, това означава, че имаме вече случай, в който са замесени два щата. Успея ли да установя, че случаят има връзка с пасмината на Талиани, това е етап две. Успея ли да го докажа, веднага отнасям случая в Министерството на правосъдието. Това е етап три, а оттам нататък вече си е техен проблем. Всичко останало оставям на вас, момчета. Не съм дошъл тук да ви се пречкам из краката, нали така?
— Ако те разбирам правилно, искаш да ни кажеш, че търсиш някой юнак, който не е с постоянно местожителство в Дюнтаун, нали така?
— Точно така. Също така искам имената на компаниите, собственост на Триадата. В кои банки държат парите си. С кого правят бизнес. Каква е фасадата им.
— Това е малко извън нашата работа — обади се Сапата.
— Ключовата персона тук е счетоводителят им, Коен — продължих аз. — Той държи чантата с парите. На ден прави по три-четири обиколки, и никога на едно и също място, освен ако не си е променил своя Модус Операнди. Носи една малка черна чанта, дето много прилича на онези старомодни лекарски сакове, която по всяка вероятност е пълна с пари. Това е „бельото“, парите, които трябва да изпират.
— НПС (незаконно придобити средства) — предложи точния термин Чарли Едноухия.
— Точно.
— Това са парите от улицата, нали така — обади се Стик, подхващайки ролята си. — Хазарт, проституция, наркотици, такива работи.
Кимнах.
— Че какво ни пречи тогава да му вземем чантата на това дребно педалче и да надзърнем вътре? — предложи Сапата.
— Има само една дребна пречка; по всяка вероятност около него се въртят поне четири-пет буци с ютии — охладих ентусиазма им аз.
— Да — обади се с фалшива сериозност Чарли Едноухия. — Също така му казват нарушение на закона. Или грабеж. Ако ти е за пръв път, ще ти лепнат от една до пет години, но при твоя случай няма да е така.
Сапата го изгледа и избухна в смях.
— Нямат навика да внасят мангизите си в банката — обади се Салваторе.
— Вярно — съгласих се аз. — Но Коен е много хитър кучи син. Като нищо може да е измислил някоя гяволия в банката.
— Искаш да кажеш, че играят в комбина ли? — попита Сапата.
— Не е необходимо — отвърнах аз. — Той може да прави депозити в няколко различни сметки или да оставя парите в лична касетка в сейф. Не е задължително банката да има пръст в тая история.
Опитвах се да бъда честен пред себе си, но не можех да сдържа учудването си дали Чарлз Сийборн, президент на банката и член на комитета, познава Коен лично. А ако беше така, дали Сам Дънлийви знаеше, че Сийборн познава Коен. И дали Рейнс знаеше, че Дънлийви знае, че Сийборн познава Коен. Беше време да се подготвя за среща с фактите. Страшно ми се искаше Рейнс и Дънлийви да се окажат затънали до шията в лайната, защото ако на времето нещата бяха тръгнали по друг път и Теди беше останал жив, аз щях да бъда на мястото на Дънлийви. Не исках да се чувствам по такъв начин, но завръщането ми в Дюнтаун беше размърдало стари чувства, за които си мислех, че отдавна са мъртви, и лъжите, раната, възмущенията, боляха като пресни рани. Усещах вкуса на кръвта. Нека. Как би могъл да постъпи човек на мое място?
— Може би трябва да поговорим с Каубоя — обади се Салваторе, нарушавайки хода на мислите ми. — Няколко дни беше по следите на онова дребно педалче.
— Добре — казах аз. — Успеем ли да съберем достатъчно доказателства, можем да ги представим на някой съдия, който да ни позволи да хвърлим по някое око на банковите им сметки или пък да ги подслушваме.
— Ланг Акулата може да го уреди — каза Сапата.
