сирената. Това бяха най-дългите десет минути в моя живот. Стрелнахме се в южна посока покрай реката, където закъснелите шхуни на ловците на стриди се бяха превърнали ивици от светлини.
Сградата се намираше близо до Бак ОТаун, груба постройка, преобразена в приятен жилищен блок, обърнати към малката река с името Хамптън Ран. Плосък покрив, изящна входна врата; екстериорът просто излъчваше клас. Улицата гъмжеше от полицейски коли паркирани в безпорядък пред сградата.
Пред вратата стоеше Луис Каубоя с много нещастен вид.
— Осрах се — изрече той сбито. — Промъкнаха се покрай мен.
— Кой се промъкна покрай теб, Каубой? — запитах го аз.
— Тоя, дето ги е опаткал — изрече той с поглед забит в пода.
— Ги? — обади се Стик.
— Двама са — каза той, посочвайки с палец зад рамото си към зданието. — Вторият етаж предният апартамент.
— Кой е другият? — заинтересувах се аз докато крачехме към вратата.
— Дела Норман — отвърна той.
Ново име!
— Трябва ли да я познавам?
— Беше любимката на Грейвз Дългоноско — обади се Стик.
— Да, ама е била в кревата с Логето когато са го опаткали — добави Луис.
Подсвирнах през зъби.
Хаосът царуваше в спалнята на втория етаж.
— Пеещото въже — произнесох, взирайки се във врата на мъжа.
Недоумяващото „Ъ?“ на Дъч ми каза, че той никога не е чувал за трика.
— Така му казват виетнамците, пеещото въже. Убийство чрез възела на Тъги.
Сред англичаните беше известно като бомбайският Бърк — Бомбай, защото удушвачите с Тъги действаха в Индия, а Бърк беше английския жаргон за удушване, наречено така на името на един англичанин, опитал се да удуши кралица Виктория, не успял, и за наказание неговият врат изтърпял изпитанието, което предвиждал за кралицата.
Бяха минали повече от дванайсет години откакто бях видял за последен път това специфично охлузване. Представляваше кървавочервено петно с размер на монета от половин долар, в меката част на основата на черепа на Логето, на врата. Дълбоката и алена ивица обикаляща шията му допълваше картината.
— Има ли още някой тук? — запита Стик.
— Салваторе — отвърна Дъч. — Отвън е, проверява околността.
— Не съм виждал подобна рана от Виетнам — казах аз.
— Каква красота. И после? — запита умореният лейтенант.
Луис Каубоя запълни рамката на вратата; дръжката на кобрата му 357 калибър стърчеше от колана му точно над ципа.
— Ако само някъде плъзне дори и думица за случая, моментално си сменяш името — изрече Дъч. Луис не каза нищо. — Добре — продължи Дъч, — кажи сега какво стана.
— Всеки понеделник вечерта Логето идва на това място, без значение дали вали град или е ясно, около шест. Обикновено остава час, час и половина. Има две лимузини и четири горили. Влиза вътре, а четирите задника започват да хвърлят монети в коридора. Два часа по-късно главният задник е все още вътре. Към осем и половина вече започвам да се изнервям. Накрая решавам да хвърля един поглед, да разбера какво става.
— Сам, с четири горили между теб и Логето, и без никакви подкрепления? Не ти ли се струва, че в образованието ти има доста бели петна? — изръмжа язвително Дъч.
Каубоя само повдигна рамене.
— Бях заредил пушката с едри сачми. Влизам, тръгвам нагоре по стълбите, размахвам ютията и им се дръпва лайното от страх. „Ако искате да ви завият в найлоново одеяло, нямам нищо против“, само това им казах. Допрях ухо до вратата, извиках един или два пъти. Нищо. И накрая изритах вратата.
Той придружи думите си с широк жест, обхващащ цялата стая.
Стаята изглеждаше като разорано поле. Завивки и чаршафи бяха разхвърляни по пода, възглавници. Жената лежеше възнак гола, с коса сплъстена върху лицето й. Логето лежеше по очи, напълно облечен, сграбчил чаршафа с юмруци, и крака висящи от леглото без да стигат до пода.
— Значи това е Дела Норман — произнесох аз. Дори и в смъртта си бе запазила красотата си.
— Сега вече работата се заплита съвсем — каза Стик.
— Иска да каже, че Дългоноско няма да понесе много леко този случай — изрече Дъч и заклати яростно глава. — Нова загадка — простена той. — Какво, по дяволите, е правил Тони Логето, да чука любимото парче на Дългоноско.
Пристигането на Чес, медицинския експерт, прекъсна хода на мислите му. Чес беше нисък и пълничък, в стари панталони и пижама, натъпкана до половината в тях. Не беше особено щастлив.
— Я да видим какво имаме тук — каза той.
— Зетят на Талиани и гаджето на Грейвз Дългоносия.
Чес се загледа с особено похотлива усмивка.
— Уха, умирам за пикантерии — простена той. — Това му най-хубавото на нашата работа, да ви кажа. Човек изведнъж става съпричастен и на най-интимните семейни истории. Чудя се как ли ще го понесе Дългоноско.
— Много зле — подсказа Стик.
Чес пусна на пода черната си кожена чанта.
— Първо дамите. Я да направим няколко снимки преди да разбъркам работите.
Появи се и фотографът, засне стаята от всички възможни ракурси и изчезна само след десет минути. После се включи и докторът и започна, бъбрейки безспир докато си вършеше работата.
— Жената е удушена по класическия начин. Отпред, бих казал. Вижте само следите тук върху ларинкса. Смъртта е било почти мигновена. Предполагам, че каротидната й артерия, и всичко около нея е смачкано. Тук са действали сръчни, бързи и здрави ръце.
Той продължи да опипва, без да спира и работата с уста.
— Крайно време е да позадържите малко топката, Дъч. Хладилникът в центъра вече пращи по шевовете, а в патологията я имаме петима души, я нямаме, пък и аз от три месеца все си вземам годишната отпуска. Ще се радвам много, ако накрая успея малко да си вдигна задника оттук.
— Ха-ха-ха — обади се Дъч с последните останки от чувството си за хумор, което впрочем важеше и за всички ни.
Огледах апартамента докато Чес продължаваше работата си. Жилището заемаше предната част на сградата. Всекидневната, спалнята и кухнята — всички гледаха към улицата. Апартаментът беше обзаведен абсолютно без вкус. Скъпи мебели, които изобщо не си подхождаха. Гардеробът й съдържаше дрехи достатъчни за откриването на моден салон.
Банята и няколкото малки помещения бяха прилежащи към една уличка, минаваща покрай сградата. Апартаментът имаше само една входна врата, тази, през която бяхме влезли.
Разгледах банята. Беше просторна, с двойна мивка, шкаф, вана и душ.
Прозорецът над шкафа беше отворен и завесите леко се полюшваха от бриза. Подадох си главата.
Огледах нагоре и надолу.
Върнах се на мястото на престъплението.
През време на отсъствието ми в стаята се беше появило ново лице. Казваше се Браун, от отдела за разследване на убийствата, възнисък и набит мъж с ястребова физиономия, старчески петна по ръцете и силно прошарена коса.
— Чувам, че утре щели да те пенсионират, Дъч — проговори с гъгнивия си глас той. — Както върви, скоро няма да имаш никаква работа.
— Не ме карай да се смея, че ще получа уртикария.
— Колко станаха вече от миналата нощ досега? — запита Браун, продължавайки да боде с остена си едрия мъж. — Май вече ще можеш да сформираш цял футболен отбор, а?
