толкова лесно през телохранителите му. Така че как постъпва той или тя? Идва пръв или първа и убива момичето. Убиецът знае, че Логето влиза сам в апартамента; той е мачо до мозъка на костите си, за да кара юнаците си да прочесват преди него апартамента. Така че той или тя убива момичето и зачаква. И когато Логето влиза, убиецът го удушава с виетнамския номер. Логето не успява да произнесе дори и звук.
— И след това той или тя се измъква през прозореца на банята с въже — завърши Стик.
— Само че в нашия случай убиецът се е измъкнал нагоре, а не надолу — възразих аз. — И е използвал вратата на съседния покрив, за да не го забележат от земята.
— По всяка вероятност е използвал същия път и на влизане — каза Стик. — Слиза, очиства и двамата, и после по обратния път се измъква.
— Превъзходен план — обобщих аз.
Дъч обмисля чутото в продължение на няколко секунди.
— Даа, съгласен съм с вас. Наистина се иска голям кураж да пречукаш гангстер, докато телохранителите му подхвърлят монети в коридора под тях.
— Даа. Или някоя отчаяна глава — обадих се аз.
— Отчаяна?
— Да. Или е бил някой с кураж по-голям от този на Давид, или някой, който не е можел да си позволи да не го направи.
— Значи в този случай, ако това е бил Нанс, който е изпълнявал поръчка на Чевос, то тогава остават само Костело, Брониката, Стизано, О’Брайън и Коен.
— Брей, че те останали само петима — обади се Стик.
Дъч се облегна на стената с ръце в джобовете.
— Сега е пълнолуние, нали разбирате — произнесе той печално. — Бременни жени помятат, на мъжете им избива чивията.
— Хубава идея — одобри Стик. — Точно това и ще кажем на пресата, че виновно за всичко е пълнолунието.
29. ДИСЪУЕЙ
Прибрах се в хотела и си легнах.
През нощта телефонът звъня няколко пъти, колко пъти, не разбрах. Накрая го поставих на пода, захлупих го с една възглавница, и потънах в мрака. В следващия миг някой се мъчеше да изкърти вратата. Запалих лампата, навлякох с мъка панталоните си, и на прага на вратата открих Панчо Калахън.
— Промяна в плановете — беше всичко, което произнесе.
— А?
— Опитах се да звъня — каза той.
— Благодаря ти — избъбрах аз, докато се довлека до леглото.
— Отиваме на хиподрума — заяви той пестеливо.
— Какво, сега?
— Аха.
— Колко е часът?
— Пет.
— Сутринта!?
— Аха.
— Вторник сутринта?
— Вторник сутринта.
Загледах го с празен поглед. Изглеждаше като току-що изскочил от страниците на модно списание. Сиви памучни панталони, жокейска риза под син памучен блейзър, бледосиня риза, виненочервена вратовръзка с деликатни сиви коне препускащи безцелно по дължината й и шапка на карета, нахлупена наперено над едното му око.
Напомняше точно толкова ченге, колкото и Джон Дилинджър на Уелския принц.
— За нищо на света — простенах аз.
— Денят ще бъде чудесен.
Бях прекалено уморен, за да споря.
— Зашеметяващо.
Точно в пет и петнайсет вече бяхме в една червена спортна кола с индикатори повече от тези в кабината на Ф104 и препускахме във влажната и мрачна сутрин. Прекосихме високия висящ мост, който свързваше острова с континента, и попаднахме в такава гъста мъгла, че не можехме да видим края на платното. Калахън представляваше висок и мускулест мъжага, с високи скули и челюст, която сигурно беше дялана с прав ъгъл. За него обаче денят все едно че беше леко заоблачен, и караше така, сякаш се намираше на междущатска магистрала. Почвах да си мисля, че цялата банда хулигани беше обзета от суисидален комплекс.
— Мъгляво — беше единствената дума, която успях да изтръгна от него през двайсет и петте минути препускане. Дори не спомена за събитията от предната нощ.
Намали едва когато стигнахме до разклона за Палмето Гардънс, отдаде присмехулно салют на пазача, който трябваше да се взре два пъти, за да го види през мъглата, и паркира близо до конюшните.
— Дръж, сложи си това върху сакото — каза той, връчвайки ми една зелена значка, удостоверяваща, че съм служител от хиподрума. Направих, както ми каза, и го последвах до преградата, която така внезапно изскочи от мъглата, че се блъснах в нея. До този момент единственото, което можех да кажа за хиподрума, беше, че се намира в Джорджия на двадесетина минути път от града, при условие, разбира се, че шофьорът ви беше някой като Марио Андрети.
— Почакай тук — поръча ми Калахън и изчезна за пет минути.
В мъглата е се виждаше нищо, но се чуваха много ясно конско пръхтене, кашляне на мъже, смях и чаткането на копита в земята. Калахън донесе кафе в пластмасови чашки и топли, пресно изпечени понички. Малко остана да го разцелувам.
— Какво, по дяволите, правим тук? — запитах аз с пълна уста.
— Разгряваме тригодишните коне — отвърна той.
— Това ли било? Значи това правим тук посред нощ? Слушаме ги да разгряват тригодишните коне?
— Засега.
— Толкова ли е специална тая работа? Колко често вършат това с тях?
— Всяка сутрин.
— Ти ме бъзикаш.
Той ме изгледа през мъглата и поклати глава.
— Значи не ме бъзикаш. Чудесно. Значи ме измъкна от леглото, за да… а… да стоим тук и… да слушаме… просто да слушаме, ей така… едно хергеле жребци да разгрява сутринта.
Калахън се извърна към мен и за пръв път откакто се бе пръкнал на прага ми, се усмихна.
— Отпусни се на течението, авер. Ти вече си тук, дай воля на душата си. Нека сърцето ти се изпълни с поезия.
— Ти какво, да не си някакъв гуру, Калахън?
— В конския смисъл на думата. А и другата причина е, че Дъч иска да научиш нещо за конните състезания.
— Аз не мога дори да го зърна тоя дяволски хиподрум. И не ме наричай авер. Не съм куче, казвам се Килмър.
— Няма проблеми.
Той тръгна покрай преградата и аз го последвах. В мъглата започнаха да се открояват неясни силуети. Съпровождащите ездачи извеждаха конете през прохода в оградата към пистата.
— Това е сутрешната разходка — обясни Калахън. Животните се разкършват. — Той посочи към един великолепен канелен скопен кон, който се дърпаше и подскачаше в края на въжето си. — Дръж под око онова конче там — напъти ме той.
— Защо?
