си удоволствие. Ръцете й трескаво затърсиха нещо, за което да се вкопчат, откриха ръба на седалката и се впиха в него. Всеки мускул в тялото й беше струна отзоваваща се на докосванията ми. Триеше се напред- назад докато пръстите ми проникваха и в най-съкровените кътчета на тялото й.
Започна да скимти, след малко скимтенето премина в гърлено ръмжене, извиращо от дълбините на гърлото и, и тя изведнъж замря, обви ме с ръце, зарови глава в рамото ми и плътта ми заглуши писъците й. Протегна се надолу с разтреперана ръка, напипа ме и ме въведе в себе си. И след това остана само усещането за тялото й, меките й мускули ме обгръщат отвред, принуждават ме да достигна кулминацията заедно с нея, и дъхът й се кръстоса с моя.
Светът около нас изчезна.
Нямаше нито Сиско, нито Талиани, нито хулиганите, нито рани или писъци на обезумяла скръб. Бяхме като потопени в единствените крясъци; нашите писъци на наслада и облекчение, поглъщани жадно от морския вятър.
34. КЪСНО ОБАЖДАНЕ
Магнитофонът отдавна се бе извъртял и се изключил; бях придърпал якето си върху нас, макар и да изпитвах особена нужда. Топлото й тяло лежеше до моето като одеяло. Не говорехме много, само си лежахме така в мрака плътно притиснати един в друг. Мина половин час и изведнъж повикващото ми устройство развали магията, подобно на телефон останал откачен прекалено дълго време.
Размърдах се и внимателно я раздвижих, за да се протегна до кея, и да преровя джобовете ни дрехите си докато накрая го напипах и го изключих. Часовникът ми показваше единайсет и петнайсет.
Тя се изви и се притисна отново в мен, като въздъхна.
— Какво беше това?
Чудех се кой ли може да ме търси по това време на нощта.
— Повиквателят — прошепнах в отговор аз. — Трябва да се обадя до офиса.
Тя се надигна някъде около инч, разрошена главица, и ме изгледа с полуотворено око през надвисналите кичури коса.
— Кое време е?
— Единайсет и половина.
— И по това време трябва да им се обаждаш?
— Работното ми време е същински ад.
— Смешно. А и освен това е още много рано да си тръгваме.
— Имаш съпруг, нали не си забравила?
— Имам съпруг в Атланта за през нощта — отвърна тя. Погледна ме и се усмихна. По лицето й не личеше и следа от разкаяние. Беше по-невинна и от петгодишно дете.
— Може да се обади.
Тя отново се сгуши в мен.
— Няма. Далече от очите, далече от сърцето. А и освен това той ми има вяра.
Това изобщо не ми хареса. Вината ме сграбчи за стомаха като жестока язва, но това нямаше нищо общо с Хари Рейнс. Непрекъснато се залъгвах, че това е било неизбежно. Размърдах се повторно и се пресегнах за дрехите си. Тя се изправи и приседна, облегна се преградата както си беше без дрехи, а дивните й форми се очертаха от отиващата си луна.
— Още — прошепна тя. — Искам още. — Но гласът й повече настояваше, отколкото молеше.
Нов пламък лумна в слабините ми, но старите дяволчета отново пълзяха упорито назад; вина, безсилие, ревност, недоверие.
Покрих я пак с якето си.
— Дай ми малко да си поема въздух — казах с принудена усмивка.
— Преди никога не си ме молил за почивка — отвърна тя, полагайки ръка върху гърдите ми.
— Тогава тренирах всеки ден.
— Моля те, върни се — изрече тя докато се обличах.
— Никога не знам какво ще стане дори и след половин час. Може вече да летя към Аляска.
— Не.
Изсмях се.
— Не ли? Какво искаш да кажеш с това не?
— Толкова години те чаках да се върнеш. Не можеш просто така да станеш и си заминеш, точно както тогава.
Тя притвори очи и положи глава върху ребрата на лодката.
— Когато те видях онзи ден в ресторанта вътре в мен нещо пламна. А тази сутрин на хиподрума… Всичко се връща… като на приливни вълни. — Тя отвори очи и ме изгледа. — Това се случи, а то не беше от онези неща, за които човек задава въпроси. Разбираш ли какво имам предвид?
Мигновено пред очите ми изплава спомен; еротичен. Месеци наред след като Шефа ми беше изпратил онова негово прощално писмо фантазиите ми не ме оставяха дори и за секунда свободен. Неуправляеми, те бяха като стъклени стени, отделящи ме от действителността. Фантазиите ми представляваха невъзможни мечти, като например че тя ще застане на прага ми посред нощ, за да ми каже, че не може да преживее и миг без мен; че ще я открия сгушена в ъгъла на някой ресторант. Търсех я навсякъде, където ми стъпеше кракът, в супермаркетите, зад прозорците на колите, с които се разминавах по магистралите. Бях си купил даже и евтин бинокъл, за да мога да гледам ложата на Шефа на стадион Санфорд през футболните уикенди. Мислех си, че ако успея да я зърна дори и за миг, това ще ми помогне. Накрая проумях опасността от фантазиите. Те се намъкват в кошмарите и после изчезват, но раните по душата остават завинаги. Тази нощ не можеше да отмени този факт, макар че фантазията се беше превърнала в действителност.
Усетих как бронята ми подобно на стоманена кожа се изхлузва от тялото ми.
— Не си отивай пак — изрече тя. — Поне известно време остани. Нека да опитаме.
Усетих как в мен се размърдаха първите пристъпи на гняв, не много силен, но достатъчен, за да разреди малко напрежението ми.
— Не се случи точно така, както го обясняваш — казах грубо аз.
— Шефа беше виновен. Той никога не разбра какво точно изпитвахме един към друг.
— Напротив, той разбираше отлично какво става между нас.
Тя отведе поглед, подхвърляйки безцелно ъгълчето на памучната си рокля.
— Хей, Джейк, ти познаваш Шефа. Той винаги успяваше да убеди човек в правотата на думите си. Никой никога не можеше да спори с него.
— А може би някой е трябвало да го направи.
Тя се втренчи няколко секунди в очите ми.
— Защо не го направи?
Не знаех как да отговоря на този въпрос.
— Може би от гордост — беше единственото което можах да измисля.
— Всички страдаме от нея, нали — кимна тя.
— Знаеш ли, доста е трудно да свикнеш с действителността, че си неудачник на двайсет и една години само защото си се родил със слаби глезени. Това ме накара да преоценя някои от моите ценности.
— Джейк — изрече изведнъж тя, променяйки в миг настроението си. — Искам да ми разкажеш за Теди.
— Написах ти всичко, което беше известно.
— Искам да го чуя от теб.
— Защо, за Бога?
— Защото само тогава мога да разбера дали е вярно и ще го забравя, веднъж и завинаги.
— Вярно е, повярвай ми. Не мога да го повторя, Доу. Не принадлежи към най-приятните ми спомени.
Беше толкова отдалечено в миналото, че почти бях забравил лъжата си. Пред очите ми беше само героичното, една истинска древногръцка трагедия.
— Време е да оставиш Теди в покой — изрекох меко аз. — Забрави войната. Това не беше
