от акне по лицето му. Веднъж озовал се вече вътре, той рязко ускори крачка; дълбоко хлътналите му очи се стрелкаха във всички посоки, прочесвайки фоайето. Насочи се право към асансьорите и забоде показалец в бутона за повикване.
Пристъпих зад него, сграбчих сакото и яката му и забих лицето му в стената, извих лявата му ръка зад гърба, пъхнах ръка под мишницата му и измъкнах един Смит и Уесън 38 калибър.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Приведох се над ухото му и вкарах стържещ метал в гласа си.
— Взе ми думите от устата — изсъсках му аз в отговор. — Следиш ме вече от десет минути. Не мисля, че си привлечен от прекрасните ми очи.
— Пусни ме — продължи да скимти той.
Заврях дулото на пистолета му между лопатките му.
— Да имаш случайно някакво име?
Той премълча и аз натиснах още по-силно. Той извърна лице настрани, изгледа ме злобно с напръсканите си в жълто змийски очи и изръмжа:
— Хари Несбит.
— И защо си толкова очарован от мен, Хари?
— Дойдох да разговаряме. Пусни ме.
— С оръжие в ръка ли провеждаш разговорите си?
— Нали ми взе пистолета, нервяк такъв.
— Да, и особено в последните дни вече загубих и съня си след толкова много трупове в града. Хайде, говори.
— Виж, аз върша работата си като Уестърн Юнион. Ако искаш слушай, ако не — недей.
— Цял съм слух, Хари.
— Джони О’Брайън иска среща.
— Виж ти. И какво общо имаш ти с тая работа?
— Аз работя за него.
— Така ли? И какво правиш, подаваш му пистолета в нужния момент?
— Много смешно — изсумтя той; куражът му бе започнал да се възвръща. Пуснах го, пъхнах пистолета му в колана си, и се дръпнах настрани от растенията в гигантски саксии.
— Имаш ли нещо против да не се показваме твърде много пред хорските очи — изрече той, а очите му отново зашариха по фоайето. — О’Брайън няма желание да ни види и чуе целият шибан град.
— Аха — казах аз.
Той се дръпна навътре сред миниатюрната гора.
— Това място гъмжи от хора — произнесе той, макар целият народ във фоайето да се състоеше от пиколото на входа и един дежурен на рецепцията, потънал в подреждането на хотелските сметки.
— Казвай си репликата и дим да те няма — произнесох аз.
— О’Брайън казва, че ще се срещне с теб където поискаш, по всяко време. Само двамата. Никой няма да знае освен вас.
— Ами ти? Пристъп на амнезия ли ще получиш?
— Хитро. — Той се изкикоти. — Само дето вече си я имам.
— И как ще се свържа с О’Брайън?
— Никак. Аз съм връзката между вас, ясно ли е? Казваш ми и аз го предавам на шефа.
— Защо трябва да ти имам доверие? Защото имаш вкус при избора си на вратовръзките ли?
— Виж — започна Несбит. — Той иска да сключи сделка с теб, разбираш ли? Той няма нищо общо с тия погребални церемонии, дето започнаха из града.
— Че откъде да знам, че не ме лъже?
— Виж, О’Брайън е проумял, че ти доста добре си ги загрял в Синси. Става му ясно, че си пречукал Скийт Талиани, на чичо Франко и останалите си им бил хубав шут отзад. Разбрал е, че си сериозен мъж, който си държи на дадената дума. Иска да прави бизнес с теб. Какво има, да не би да си против свободната инициатива?
— Трябва ли да се чувствам поласкан от пледоарията ти?
— Какво искаш от мен, да разговаряме или да се правим на палячовци? Не разбираш ли, че О’Брайън не иска никакви неприятности. Не съм ли ясен?
— Значи му се е дръпнало лайното от страх, а?
— О’Брайън не се страхува — отвърна той прозаично.
— Да, и прасетата не обичат да се търкалят в калта.
— Виж, шефът ми не отива на парти с празни ръце, разбираш ли какво искам да ти кажа? След като се пишеш толкова голям умник, не ме слушай, зарежи си късмета.
Няколко секунди трескаво си блъсках главата — не за срещата с О’Брайън, защото разигравах театър — а за това къде и кога да се срещнем. Можеше и да е засада, макара че нямаше никакви причина да ми правят засада. Дали представляваше фамилията? Или действаше сам? Какво толкова можеше да има в ръкава си, че да ме заинтригува? Не бях много сигурен дали О’Брайън наистина е уплашен, и се опитах да изкопча още информация.
— Знае ли шефът ти кой е очистил Талиани и останалите?
Несбит пристъпи от крак на крак и въздъхна.
— Защо не го питаш сам? Казах ти вече, че си върша работата както Уестърн Юнион си вършат тяхната. Не знам абсолютно нищо и заповедите ми са съвсем ясни, да забравям всичко веднага след като го изпълня!
— Кога? — запитах накрая аз.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Какво ще кажеш за утре сутринта?
— По-зле отколкото веднага, по-добре отколкото никога — отвърна той повдигайки рамене.
— Вече е прекалено късно за каквото и да било — казах аз. — Ще го направим утре, някъде преди обяд.
По това време на нощта обикновено не мога да вземам правилни решения.
— Чудесно. Ще избереш ли и мястото?
Не познавах още новия град както трябва. Реших да пробвам почвата.
— О’Брайън има ли нещо наум?
— Да, но той не иска да се нервираш, затова не предлага, нали разбираш?
— Нищо, опитай, може и да остана спокоен.
— В Скидъуей има едно малка рибарска къщичка. Откъм страната на залива, точно на брега. Много малко хора го знаят; дори и жена му не ходи там. Има добра видимост; на двайсет ярда от къщата му няма даже и тревичка.
Помислих още малко. Щеше да е най-добре да го пусна да си ходи и да го проследя до мястото на срещата, но исках и още някой да знае за нея.
— Къде се намира точно?
— Свиваш вдясно три квартала след моста от Тандърхед към Оушънбай. На около миля по пътя е, в залива, както вече ти казах. Не можеш да го пропуснеш, защото пътят свършва точно там.
Не отделих погледа си от него в продължения на цяла минута, подръпнах си ухото и накрая кимнах.
— Как се казва улицата?
— Бейвю.
— Имам уговорена среща за закуска — казах аз. — Значи в десет и половин съм там.
— Няма проблеми, той нощува там. Значи в десет и половина. — Той се ухили и протегна ръка с отворена длан. — Какво ще кажеш да ми върнеш ютията?
Извадих револвера, разхлабих фиксиращия щифт и улових цилиндъра с патроните в дланта си, след което му протегнах останалото.
— Другата част ще дам на О’Брайън когато се видим.
Белезите му от акне поаленяха и ситни капчици пот започнаха да избиват по челото му. Изгледа объркано.
