на въздишките. Тук нищо не се беше променило. Сякаш управлявах машина на времето и се връщах в миналото. Навсякъде покрай утъпканите улички бяха пръснати пътепоказатели издялани от дърво с имената на къщите скрити зад живите огради от дъбове и палми. На времето това беше бастионът на Дюнтаун, крепостта на брокерите на властта, които владееха всички лостове на хазарта, решаваха спорните случаи и управляваха града с неоспорим авторитет. Всеки дом беше шедьовър на изкуството, изваян от ръката на истински майстор.
Уиндсонг беше крепостта.
Стоеше на края на гората, на миля от главния път, от който се отделяше тясно занемарено шосе, заобиколено от измъчени палми и дръвчета-джуджета, което напомняше повече на черен път, отколкото на първокласно шосе; представителна двуетажна къща с призрачен ореол под лунната светлина, обградена от преливащи се веранди, с шапка от алени шинди и тъмни четириъгълни щори похлупили прозорците. Пред къщата на стотици ярда се простираше една подстригана ливада чак до брега на океана. А отвъд нея, зад най-южния край на остров Скидъуей, на повече от миля, плискаше вълните си Атлантическият океан. Белведерът, където някога на залез слънце бяха свирили оркестри, стоеше близо до водата като самотна пешка на шахматна дъска.
В паметта ми трескаво взеха да нахлуват образи.
В една ъглова стая на втория етаж светеше приглушено лампа; друга пръскаше лъчите си от главната стая. Това бяха единствените светлини в цялата къща.
Спрях до един тъмносин мерцедес паркиран небрежно върху тревата близо до края на алеята, излязох и останах няколко минути до колата, докато очите ми привикнат с мрака. Луната беше заляла всичко наоколо със сенки. Откъм океана полъхна ветрец и раздвижи клоните на дърветата. Някъде зад къщата нощна птица запя скръбна любовна песен и зачака отговор, който никога не дойде. Сега вече ми беше ясно защо Шефа беше нарекъл мястото Уиндсонг (Песента на вятъра); това беше най-точното име.
Пред погледа ми изплуваха Шефа и Каменния Титан как си пиеха уискито в края на всеки ден на тази веранда. Отворих багажника и пъхнах пистолета си под резервната гума и после затворих капака с възможно най-голямо внимание. Тази тишина не биваше да се осквернява.
Къщичката за лодките представляваше един тъмен квадрат, стъпил в океана откъм източната страна на къщата. Закрачих натам. Нощната птица отново огласи простора със скръбната си песен и в един момент отлетя; листата нежно прошумоляха подире й. И после остана само вятърът.
Знаех какво ще й кажа; бях го репетирал наум през цялото време откакто я бях видял.
Стегни се, Джейк, не се оставяй на призраците от миналото да те сграбчат. Кажи си мъката и се измъквай.
Бях готов.
Тя стоеше в къщичката за лодките, обляна от халото на луната, полюшваща се в седалката увиснала на двайсет и пет футовото въже, закачено на покрива над главата й. Не ме видя. Беше се разтворила със затворени очи в лунната светлина, потънала в собствените си спомени.
Малък лентов Сони тихичко напяваше до краката й на кея. И онова лято отново се върна с трясък, помел всичките ми сценарии. Разпознах китарата на Фил Спектър от старата версия на Дрифтърс „На Бродуей“. Преди двайсет години можех да изсвиря всяка нота и тон заедно с него. Без да мисля, мелодията заизвира от устните ми, и аз останах удивен от себе си.
Тя стреснато се извъртя; очите й на фея разтревожено се опитаха да привикнат с мрака. Океанът се плискаше в опорните колони под краката ни, а люлката леко се удряше в гумените перила на кея.
Беше останал само вятърът.
— Джейк? — произнесе тя с глас децибел над нощните звуци.
— Да.
Тя се дръпна от люлката.
— Пак си безшумен както тогава — каза тя и се засмя.
— Костите ми нещо започнаха да скърцат.
— Не, нищо не скърца.
Последва неловка пауза, която човек иска да запълни с нещо, каквато и да е то. Този път тя го направи вместо мен.
— Толкова се радвам, че дойде. Така ми се искаше да дойдеш, че чак ме заболя.
— Не си се променила изобщо — изрекох аз с надебелял глас. — Времето не те е докоснало.
— Винаги си бил майстор какво да кажеш в най-подходящия момент. — Последва още една пауза. — Дори и не те чух. Бях се изгубила.
— Не мога да си представя по-хубаво място да се загубиш.
Тя пристъпи към мен, ефирно видение, движещо се с музиката.
— Спомняш ли си онова нощно парти? Дюи Симпсън се напи така здраво, че се опита да доплува до шамандурата на канала както си беше със смокинга…
Спомнях си го.
— … и ти непрекъснато му пускаше фитили…
Луната очерта силуета й, стройните й крака изпъкнаха под бялата памучна рокля.
— … и ние не непрекъснато въртяхме тази песен, докато Теди плуваше да го догони и върне…
Лунните лъчи откроиха ефирния триъгълник на бикините й, аромата излъчван от гърдите й.
— И моят осемнадесети рожден ден, когато се метнахме на пясъчното бъги, и оставихме Теди с онова момиче на плажа…
Русите й коси се развяваха във вятъра.
— Бяхме само на брега, помниш ли? На самия край… Вълните тогава тогава бяха толкова високи.
Тя прокара връхчетата на пръстите си по шията си.
— Такава жега беше онази нощ. Спомняш ли си колко горещо беше?
Аз също започвах да усещам топлината надигаща се около врата ми. Биваше си я, беше безупречна.
— Нощта беше също като тази… и луната беше пълна…
Беше толкова близо до мен, че усещах дъха й.
— … това беше първият път, когато те видях гол…
А сега тя вече беше достатъчно близо, за да усети топлината ми.
— Лежахме там сред дюните и ти остави бъгито да се търколи по хълма…
— О, да, спомням си…
— Ти беше страхотен…
— Ти пак си толкова страхотна — чух се да произнасям. Гласът ми беше разтреперан като блян на стара мома.
— И сега се чувствам по същия начин, Джейк. Сякаш вътре в мен гори огън…
Тя се притисна в мен, гърдите й нежно изследваха гръдния ми кош като пеперуда изучаваща цъфнал цвят.
Но това не беше 1963 година и ние не бяхме на брега; бяхме тук и сега и тя отстъпи назад с разкопчана вече рокля, и гърди напиращи иззад белия корсаж, повдигна толкова грациозно рамене, че тялото й едва се раздвижи, и роклята се плъзна настрани като отвяна от вятъра, а тя пристъпи напред и ръцете й се плъзнаха бързо по бедрата й; след миг застана пред мен гола.
Ако времето въобще я беше докоснало, то е било само за да я направи още по-красива.
Влезе в прегръдката ми и ръцете ми я притиснаха отзад. Тя се залюля напред-назад, принуждавайки ме да я уловя. Дланта ми се плъзна по бедрото й нагоре и надолу, и тя се притисна още по-плътно в мен. Беше топла и влажна и стисна с всичка сила бедрата си, залавяйки като в капан ръката ми, и още по-силно се залюля. Пръстите й се плъзнаха по колана ми, разкопчаха го, и после ръката й се озова вътре и тя започна да ме гали; след миг и двамата се залюляхме в синхрон.
— О, Господи, Джейк — промълви тя. — Къде беше през всичкото това време?
Бавно я положих върху възглавниците в лодката и тя се разтвори под мен, с ръце протегнати над главата й докато я галех; ръката ми едва докосваше меката й сърцевина когато тя изведнъж рязко се надигна срещу дланта ми. Цялата се разтърси под ласката ми, пое ръката ми и я натисна още по-силно, като я задвижи заедно с моята, показвайки ми къде да я погаля, какво да изследвам, дирижирайки собственото
