И тогава тя притвори очи, а устните й се разтвориха широко, тя се притисна в мен и всичко си беше пак както в ония дни. Изгубих се в устата й, усетих пробивния й език да опипва почвата, и отвърнах със същото. И тогава я сграбчих в прегръдките си, като се с мъка се сдържах да не я строша. Усещах коляното й да се търка о моето, дочух шума от изронения на пода камшик за езда, усетих ръцете й да се плъзгат по гърба ми и да ме притискат още по-плътно в нея.
И всичко онова, което бях подготвял да й кажа през всичките тия двайсет години излетя в миг от главата ми. Обвиненията, въпросите, които щяха да прочистят тъмните ъгълчета на съзнанието ми. И всичкият ми гняв в миг се стопи. Плъзнах на свой ред ръце по гърба й я притиснах към себе си.
— О, Джейк — изрече дрезгаво тя, — ако знаеш само как ми се иска да можеше да се върне онова лято. Така ми се иска да можехме да се върнем двайсет години назад.
Не го ли искаме всички; сигурно би било прекрасно. Но не го изрекох на глас.
— Забрави всичко — избъбрах аз, без да отделям устните си от нейните. — Няма нищо за прощаване.
— О, Джейк, искам всичко да бъда както тогава — изрече тя с устни долепени до моите. — Ела довечера. Моля те, ела. Не ме оставяй пак сама.
И без да мисля за нищо повече, аз прошепнах:
— Да.
И знаех какво правя. Знаех, че ще отида, а Дъч, всичките му там проклети Талиани, мерки за безопасност, уязвимост и още какво ли не можеха да вървят по дяволите. Щях да отида, защото исках да отида, и защото това беше моето възнаграждение за всичките тия двайсет години. Повторих го. И още веднъж. И пак И пак.
— Да… да… да…
32. ДЯВОЛЪТ ОТНОВО ИЗЛИЗА НА СЦЕНАТА
Първият човек, когото видях на излизане от конюшните, беше Стик. Беше се облегнал небрежно на страховития си черен понтиак и гледаше право в мен. Тя беше само на две крачки зад мен, застанала вътре в бокса, но въпреки това се виждаше ясно. Изражението на лицето му не помръдна; той просто отмести поглед, извади цигара и я запали.
— После — изрекох спокойно, аз без да се обръщам и закрачих право към колата. Стик беше сменил оваляния си костюм с чифт оръфани джинси, мръсни маратонки и черна фланелка с къси ръкави; кафявата федора пак си стърчеше върху главата му.
— Прости ми, ако съм закъснял — произнесох аз, гледайки право през предното стъкло.
— Има и по-важни неща — отвърна той, докато направи завой и насочи към входа на хиподрума.
Няколко минути минаха в тишина докато накрая не издържах:
— Не беше каквото си мислиш, че си видял.
— Не видях нищо.
— Виж, с нея се познаваме от много отдавна. Не е кой знае какво.
— Не било кой знае какво. Направо ме убиваш.
— Не е кой знае какво!
— Джейк, това мен изобщо не ме засяга — каза той. — Не знам, не чух, не видях, това съм аз.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Това е поговорка. Хей, не е необходимо да бъдеш толкова чувствителен, човече. — Той направи малка пауза и после продължи. — Свалям ти шапка за начина, по който събираш информация. — И се заля от смях. Започнах да се стягам, но той се извърна към мен и ми намигна. Напомняше ми за Теди. Вече бях готов да чуя и „Младок“ на края на изречението. Избухнах в смях.
— По дяволите — изрекох.
— Толкова ли е важно това за теб?
— Не знам — произнесох с отвращение. — Това е просто една от топките, с които жонглирам.
Останах изненадан колко лесно излязоха думите от устата ми.
— E, ако искаш да чуеш мнението на един аматьор, не захвърляй тази топка.
— Съпругът й е шибаният комисионер за хиподрума.
— Знам кой е шибаният й съпруг — изкикоти се той. — Всеки, застоял се в града за повече от петнайсет години, знае кой е съпругът й.
Последва нова пауза, след която той отново се разкикоти.
— Трябва да ти призная, Джейк, че наистина се прекланям пред стила ти.
— Няма нищо общо с работата — заявих му аз. — Това е една стара лична история. Нещо, не завършило както трябва.
— О-кей — каза той, проточвайки поне пет минути „о“-то. — Е, радвам се, че този път я завърши както трябва.
— Не се прави на тъпанар — изръмжах.
— Защо не поговориш за това?
— Не искам да говоря за това.
— Същото като меланхолията е. Знам го.
— По дяволите, Стик, стига.
— Готово — отзова се той и спря. Аз обаче не спрях. Той беше прав; трябваше да се разтоваря.
— На времето, когато бях… много млад… ми се мярна една мисъл да се оженя за нея. Мислех си, че си е в реда на нещата, една от моите по-специални грешки.
— Да се ожениш за нея, а. По дяволите, човече, ти наистина си имаш проблеми.
— Това не е проблем.
— Хей, този пред теб е Стик, приятелче. Можеш да ми хвърляш колкото си искаш прах в очите за разните му там неща, дето не си завършил както трябвало, но не ме убеждавай, че това не било проблем.
— Не е проблем — натъртих аз. Прозвуча мие повече сякаш се мъчех да убедя себе си, а не него.
— Джейк, никога не е проблем да се навреш между шамарите, проблемът е как да се измъкнеш от тях.
— Отдавна съм се измъкнал. Сега се мъча да не се навра отново.
— О, това ли било?
— Да!
— Ти имаш наистина уникален подход — изрече той и след няколко секунди запита: — Още ли я обичаш?
— Върви по дяволите.
— Няма да вървя по дяволите.
Въздъхнах.
— Не знам. Може би съм влюбен в представата си за нея. Може би досега не съм успял да се отърва от любовта си към нея. Още не съм го проумял.
— Кога ще се срещнеш пак с нея?
За миг изпаднах в паника да не съм се раздрънкал повече, отколкото трябва. Пристъп на старата параноя.
— По кое време довечера ще се срещнеш с нея? — повтори въпроса си той.
— Кой казва, че имам довечера среща с нея?
Той ме стрелна с откачената си усмивка.
— В девет — изломотих аз.
— Имаш ли нужда от прикритие?
— Не ставай смешен.
— Нямах предвид това, Джейк — изрече той сериозно. — Искам да кажа, искаш ли да те прикривам? ДА държа под око мястото на срещата ви, за да се уверя, че никой не иска да ти пръсне черепа? Това, което искам да ти кажа, е че съм с теб. Каквото и да означава това за теб. Надявам се всичко да мине нормално.
