Бях трогнат от неговата загриженост. В Стик имаше много от Теди. Но аз бях нащрек към него. Бях нащрек към всички. Бях отстъпил две крачки назад. Първо се бях открил на Доу, а сега на Стик. Отдалечавах се от укритията си. Тази мисъл ме хвърли в истинска паника.
— Не трябваше да се връщам в тоя шибан град — изсумтях накрая.
— О, стига — изрече той. — Тогава нямаше да се запознаеш с мен. Аз съм вълшебникът, приятелю. Само като махна с ръка и невъзможното става възможно.
— Къде сме се запътили? — запитах аз решен да променя темата.
— Градските докове.
— Какво има там?
— Подготвили сме ти една изненада.
— Кое сте тия „Вие“?
— Аз и Сапата.
— Е, тогава опитай се да не вдигаш над деветдесет, моля те.
— Моята приятелка тук се чувства доста зле под деветдесет — захили се той, потупвайки волана.
— Много лошо за нея — казах аз. — Защото пък аз се чувствам доста зле над деветдесет. Какво става на градските докове?
— Ловците на стриди разтоварват там улова си — отвърна той, сякаш това обясняваше всичко. Реших, че е по-добре да се оставя да ме изненадат и потънах в мълчание.
Той зави надясно по Фронт Стрийт и подкара бавно към крайбрежието. Още в първите два квартала видях шест курви, работещи по двойки. Две си бъбреха с един много приятелски разположен полицай, чиито ръце опипваха подред задниците им докато през време на разговора им друга двойка се пазареше с двама мъже на средна възраст в кола с айовска регистрация; а третата двойка изскочи внезапно пред колата ни, за да привлече вниманието ни. След това вече загубих всякакъв интерес.
— Реших да направя една обиколка. Това е сценичен маршрут — обади се Стик, докато покрай нас се точеха заведения със стриптийз, магазини със секс-артикули и порнокина. — Мислех, че ще ти е интересно да го зърнеш на светло.
— Значи това представлява в крайна сметка Америка — произнесох аз. — Петдесетгодишни момчета, кръшнали от жените си, в кола на старо заместват Бънкър Хил. Какво ли се е случило с Бийвър Клийвър и всемогъщия татко, и дните когато у дома царуваше паника дали Рики ще остане без бензин с шевролета на Нелсънови?
— К’ъв е тоя Бийвър Клийвър? — заинтересува се той със саркастичен глас.
След като се нагледах, той свърна от Фронт Стрийт, изви два квартала на север и пое на изток по Оушън Булевард. Движението беше много слабо и палмите и азалеите покрай платното почти не помръдваха. На дневна светлина беше далеч по-красиво, отколкото нощем под уличното осветление.
Температурата беше скочила, а влагата във въздуха беше повече от досадна. Карахме със спуснати стъкла към моста за Тандърхед Айланд. От океана ни делеше още цял остров, но аз вече усещах хладния му дъх.
Спомнях си Огълторп Каунти отпреди двайсет години, и как карах по двулентовото шосе с битумна настилка през топлите летни нощи. Областта се простираше върху десет или единайсет острова и хората излъчваха онази бясна гордост, която изглежда всички островитяни притежават, независимост, която, предполагам, идва от живота им извън материка. Островитяните, които познавах, не даваха пет пари какво си мислеха или правеха останалите. Караха я, както си знаеха.
— Знаеш ли, години преди да разрешат алкохола в този щат, напитките се сервираха свободно на баровете в това графство — казах му аз. — Наричаха го свободния щат Огълторп.
— В ония дни да нарушиш закона е било наистина вълнуващо изживяване — забеляза той. — Вероятно оттам е тръгнала и властта на Титан.
До този момент никога не бях се замислял върху това, но Стик вероятно имаше право. Ето откъде беше започнал патронажът. И един Господ само знаеше докъде може да стигне.
— Какво мислиш за Титан? — запитах аз.
— Най-коравото седемдесет и пет годишно копеле, което някога съм познавал — изрече той недвусмислено.
Двайсетте години бяха преобразили Тандърбърд Айланд, превръщайки го от една пустиня изпълнена с блата и мочурища, в кошмара на жилищните комплекси; голи и бели триетажни монолитни сгради се редяха покрай реката на север, докато в южна посока блатата и мочурищата бяха пресушени, земята почистена и залята с бетон. Взорът почти никъде не можеше да открие и дръвче за цяр, само стомана и бетон, и мачтите на дузини риболовни кораби, разхвърляни по водната шир.
Чудех се кой ли си е натъпкал джоба до пръсване когато са погубвали това късче от рая.
Стик прекъсна горчивите ми размишления.
— Направих разпечатка от компютъра на военните досието на всички от Триадата, които са били във Виетнам — каза той. — Костело е прекарал почти шест седмици в Сайгон по някаква юридическа работа. Останалото време е излагал на опасност задника си в Уошингтън. Адютант на генерал. Голяма клечка. И двама от горилите им са служили там. Но Харви Нанс — това е истинското му име, Харви — е съвсем друг случай. Изкарал е две години във Виетнам. Бил е в СРБЧ, базата им е била в Дау Тянг. Знаеш ли какво представлява СРБЧ?
— Ловци на глави — кимнах аз.
— Знам, че ще ти прозвучи доста странно, но аз още изпитвам онова странно чувство към всеки, който е воювал във Виетнам. Нали знаеш, онова взаимно чувство. След време така свикваш с човека до рамото ти, че е достатъчно само да почне да казва нещо, и ти можеш да му довършиш изречението. А когато изпитва болка, тя се предава и на теб. Също както и ти сега.
Знаех какво имаше предвид. Веднъж, малко след като се бях върнал от Виетнам, бях в Сан Франсиско и отидох на кино, и на излизане видях един момък седнал на стъпалата. Имаше „закачалки“ чак до чак до рамото си и не мисля, че някога бях виждал толкова много ордени, а той си седеше там и ревеше толкова силно, че подсмърчаше. Хората го подминаваха и само го изглеждаха, като си мислеха, че може би е превъртял. Е, може и да беше, той имаше това право. И аз седнах до него и го прегърнах през рамото, а той ме изгледа и само каза „О, Господи“ и така проседяхме дълго време и накрая той се изправи и ми благодари и излязохме от киното. Всеки си тръгна по пътя, така че знаех отлично какво има предвид Стик.
Беше прав, болеше ме.
— Човек много бързо губи връзка с действителността — казах аз. — Първият път, когато влязох в битка, хеликоптерите ни откараха в Ю Мин Форест. Това беше зона без бойни действие. Същия ден следобед Б-52 бяха изравнили областта със земята, и по едно време видях един старец, подпрял гръб на една оцеляла по чудо стена да притиска крака си към гърдите така, сякаш се боеше, че някой може да му го открадне. Беше целият в кръв, и си стискаше крака. Беше може би някъде към шейсет, шейсет и пет годишен, прекалено стар, за да причини зло на когото и да било. И тогава в главата ми настъпи пълна бъркотия, Господи, тук сигурно гъмжи от откачалки. Тия, дето управляват войната, трябва да отидат да им пренавият мозъците.
Стик кимаше на всяка моя дума.
— Това беше последното изпитание, проклетият му Виетнам — съгласи се той. — Голямото състезание. Проклятие, от деня, в който сме се родили, непрекъснато ни пробутват тая басня за войната и мъжеството. През целия живот ни я набиват в главите. Най-шибаната басня за войната. Да бъдем герои, чудесно, само дето във Виетнам няма такива. Беше само едно гигантско осиране с безброй загуби на личен състав.
— Това ли ти се искаше, Стик? Да бъдеш герой и да те посрещнат с парад?
Той се изсмя.
— Щеше да е чудно някой да направи такава оферта.
— Никога не разбрах за какво беше цялата тая мръсотия — казах. — Това му е най-лошото.
— Цялата тая мръсотия им беше необходима, за да ни внушат чувството за вина.
Знаех какво искаше да каже. Отпървом си страшно развълнуван, че си все още жив, докато всички оставали около теб са мъртви. Не искаш да си го признаеш, но е така. Чувството за вина се настанява по- късно. Така беше и с Теди.
— Така или иначе, но ти се отърваваш от чувството си за принадлежност към съсловието още в мига, в
