който някой от тях стреля по теб. Това е част от играта.
— Не исках да сменям темата на разговора — отвърна Стик. — Цялата работа е там, че съставът на СРБЧ беше изцяло само от негодници, а Нанс е един от тях.
— Защо се интересуваш толкова от Нанс?
— След малко ще ти покажа.
Той пресече Оушън Булевард точно преди да стигнем моста за Оушънбай Айланд и плажовете. Доковете бяха чисти, добре поддържани, бетонни кейове, простиращи се на няколкостотин фута покрай реката. Беше още рано за ловците на стриди. Имаше само една лодка, която разтоварваше. Беше погребално черна, с мрежи нагънати около товарните стрели подобно крилата на прилеп. Работниците загребваха стридите и ги хвърляха върху конвейера, който ги отнасяше в едно облицовано с метални листове здание, малко по-голямо от обикновен промишлен хладилник.
Стик вмъкна колата в един голям паркинг натъпкан с разбити рибарски коли и спря близо да очукания форд, който ми изглеждаше смътно познат. Сапата подаде глава през прозореца и се ухили.
— Хей, амиго, как върви работата на хиподрума?
— Изкарах един курс на обучение — отвърнах.
— Сега ще изкараш още един.
— И как така?
Той се протегна между колите и ми подаде бинокъл.
— Огледай конвейера.
Огледах конвейера който влизаше в сградата. Изглеждаше безлюден.
— Няма никой — казах аз.
— Погледай една минутка — каза Сапата.
Стик поднесе запалка към цигарата си и се намести удобно зад кормилото.
От цеха за преработка на стридите излезе мъж с бележник. Беше нисък с бяла брада и доста благо изражение и стомах привикнал бирата да се лее като река. Главата му беше покрита с яркозелена рибарска шапка; започна да брои дървените каси подредени до задната стена на сградата. Изтече цяла минута преди да проумея, че гледам Чевос Рибата. И една нова брада и тъмни очила бяха достатъчни, за да ме заблудят! Добре познавах това лице.
— Кучи син. Ето го, това е липсващото звено. Знаех си го! Знаех си, че това старо копеле трябва да е някъде наблизо. А това означава, че и Нанс няма да е много надалеч. Как попаднахте на тях?
— О, фасулска работа — каза Сапата. — Нали ми беше споменал, че Чевос карал баржи по Охайо. Съвсем логично разсъдих, че ще повтори и тук номера си, особено след като лодките за стриди прекарват много дрога. И вземам телефонния указател значи, и обръщам на страницата с компаниите, дето ловят стриди. Извадих късмет. Това беше третото място, което проверих.
— Как се казва фирмата? запитах аз.
— Компания за лов на стриди Халиско — отвърна Стик.
— Хайде да разберем кой е собственикът.
— Вече проверих.
Още един мъж се показа и отиде при Чевос. Беше висок, гъвкав, и стъпваше на пръсти. Погледът му непрестанно шареше наоколо, сякаш търсеше да издебне някоя нищо неподозираща плячка. Усетих смъртоносния мирис, който излъчваше дори и през тези триста ярда.
— Това е той — произнесох аз, без вече да сдържам концентрираната си ненавист към Нанс Турчина. — Това е Нанс.
— Да, така и предполагах — каза Сапата, ухилен до уши.
— Добре се справи, Китаец — изрекох аз.
— Благодаря ти. Беше фасулска работа.
— Много си му надървен на Нанс, нали? — обади се Стик.
— Задължен му съм на кучия син.
— Е, може да го уредим. Ще останеш доволен — изрече почти възторжено Сапата.
— Би било чудесно — отвърнах аз. — Поне вече знаем, че цялата им пасмина е събрана тук.
Гледах ги как правеха опис на касите със стриди.
— Значи тия били най-опасните, а? — запита Сапата.
Не отделях поглед от Нанс; змийските му очи шареха непрекъснато наоколо. Беше убил поне една дузина хора, за които се сещах в момента.
— Най-върлите — потвърдих аз. — Ако има някой от бандата на Талиани способен да очисти цялата фамилия, това може да бъде само Чевос, посредством Нанс.
— Искам двайсет и четири часово наблюдение на тия двамата, става ли? — обърнах се аз към Сапата.
— Лично ще се погрижа — обеща той, очевидно горд с постижението си.
— Това може ни помогне да установим къде са били тия двамата снощи. Особено Нанс. Но не им позволявай да те забележат.
— Малко ще се поозоря, но ще видя какво мога да направя. Трябва ти Нанс, имаш го.
Върнах бинокъла на Сапата.
— Трябва да знаеш какво съм му подготвил на Нанс. Ще му издействам доживотна присъда в най- строгия затвор, който съществува на територията на Съединените Щати. Искам да се скапе без да види жива душа до края на живота си.
Стик ме загледан изненадан и после лицето му цъфна в усмивка.
— Значи се разбрахме — каза той.
33. ОСТРОВЪТ НА ВЪЗДИШКИТЕ
В осем и половина потеглих за Острова на въздишките и здрачът ме погълна докато оставя зад гърба си Фронт Стрийт и Дюнтаун. Ловците на крабове се притискаха към перилата на моста, който свързваше главния остров с остров Сий Оут. Под него една възрастна жена, обсипана с лунички и разръфана бяла рибарска шапка, чиято периферия бе прегъната така, че скриваше ушите й, ловуваше с една малка лодка, полюшваща се вяло по вълните. Хиените още не се бяха добрали до това място.
Сий Оут представляваше буферът, един невзрачен и пустинен остров, който служеше като водоразделна линия между развратния град и изпълнения с копнежи Остров на въздишките. Коли почти не мяркаха, пътят беше населен предимно с обветрени местни жители на велосипеди. Тук островитяните явно преобладаваха, като упорито отказваха да се подчинят на хода на времето или прогреса. Подминах нещо, което изглежда беше площадът на един запустял град, с плевели превзели развалините на една сграда в центъра му, след който на половин миля изникна едно малко селище с възстановени бетонни здания, гъмжащи от смеещи се деца и лаещи кучета. Улиците се стесняваха все повече и повече, стридени черупки пукаха под гумите на колата, а престарелите дъбове превръщаха пътищата в живи арки, с провиснали бради от испански мъх които нежно шумоляха по покрива на автомобила ми.
Надбягвах се със слънцето с надеждата да се добера до Уиндсонг преди да падне мракът, но както приближавах стария дървен мост свързващ Острова на въздишките със Сий Оут, съвсем неочаквано крайпътните дървета изчезнаха в миг и пред мен се разстла необозрима пустиня, гладка като африканска равнина. Сякаш изведнъж се бях озовал на края на света.
Спрях, излязох от колата и се облегнах на бронята. Гигантското огненочервено кълбо на слънцето беше зависнало на няколко инча над хилавата трева, всякакви птици и жужащи създания сновяха из въздуха за един последен полет преди залез. Гледах как слънцето потъваше зад хоризонта, как се сливаше със спечената земя и обагряше със заревото си всичко, до което се докоснеха лъчите му. Небето се превръщаше в брилянтов пурпур и багрите плъзваха по пустинята като степен пожар. В продължение на няколко минути целият свят беше облян в кръв и след това слънцето се скри безшумно зад морските дъбове и тревата на пустинята.
Мракът плъзна само след миг.
На влизане в колата за миг изпитах чувство на вина. Бях обещал на Дъч да няма никакви скандали. Размишлявах няколко минути над това докато карах под арката на дъбовете и после през моста към Острова
