— Това е конно надбягване — каза той ухилен.
— Как са го направили? Искам да кажа, как са го накарали да загуби?
— Има много начини. И легални също.
— Мислиш ли, че и жокеят има пръст в това?
— Възможно е, макар и малко вероятно. Скуут не долюбва много Тибидо или собственика. Той е прямо момче; ще ми се да не е той.
— А треньорът?
— Смоуки ли? Може и той да е, макар че пак не ми се вярва; много беше ядосан, защото си мислеше, че момчето го е пришпорило коня твърде рано. Не е знаел, че Тибидо му е наредил така.
— Значи остава собственикът?
— Така излежда. Работата е там, че Талиани е знаел. И го опукаха само след два часа. Може и да няма връзка, но си мисля за възможностите.
— И сега какво ще правим, да ходим при Рейнс?
— Не можем. Подслушването е нелегално. Дъч не може да си позволи някой да го научи. Няма никакъв запис, всичко това са наши предположения.
— Значи да му сипем пепел?
— Аз никога не сипвам пепел — изрече той със зловещ глас. — След като веднъж се е случило, значи може и да се повтори всеки момент.
31. ПОКАНА
Беше ми дошло до гушата от хиподрума и жадувах да се прибера час по-скоро в града. Имаше много следи които, се нуждаеха от обстоен оглед, а аз изведнъж се почувствах в някаква яма. Наближаваше обед, така че казах на Калахън, че трябва да направя няколко телефона и после да взема такси до града.
— Стик е тръгнал насам — каза той. — Ще бъде на задната врата след петнайсет минути.
— Откъде знаеш това? — запитах изненадан, като се зачудих дали и не беше телепат наред с многобройните си останали дарби.
— Уредих го снощи — отвърна той и добави с обичайния си кодиран стил: — Чакат ме в клуба. Бай.
— Благодаря ти за обучението.
Калахън ме оглежда преценяващо известно време и после кимна.
— В четвъртък следобед Дисъуей пак ще бяга. Би трябвало да сме тук.
— Значи се уговорихме.
Той понечи да тръгне, после се извърна и ми подаде ръка.
— Ти си стабилен — изрече той. — Обичам хората, които умеят да слушат. Мислех да не се окажеш от всезнайковците.
— Това, дето не го знам, може да запълни програмата на цял университет.
— Ти знаеш много — каза той, обърна се и тръгна през вътрешното поле към сградата на клуба.
Тръгнах да търся телефон да проверя дали няма съобщения за мен в хотела. Вече под ярката слънчева светлина взех да размислям за изминалата нощ. Ставаше ясно, че някои от позвъняванията са били от Дъч. Чудех се кои ли може да са били на Доу.
Чух гласа й тъкмо когато минавах покрай конюшните.
— Джейк?
Гласът й се разнесе от един от боксовете. Втренчих се, но не можах да видя нищо. Предпазливо пристъпих навътре. Чух един кон да пръхти и да бие копито в пода, в ноздрите ме блъсна силен мирис на сено и конски тор. Очите ми бавно привикваха към сумрака на конюшнята след яркото слънце.
— Да не ти отслабва зрението с годините?
Гласът й прозвуча точно зад гърба ми. Извърнах се. Беше застанала на прага, със слънчев ореол около тялото си, също като призрак. Очите ми постепенно открояваха подробностите. Цялата беше натъкмена в бричове за езда, викторианска блуза с черна панделка около шията й, и малко черно бомбе. Двайсетте години се стопиха за миг, сякаш никога не бяха изминавали. Тя отново беше на осемнайсет, облечена в същия костюм, почесваща се по бедрото с камшика за езда. Коленете ми започнаха да се подгъват и в двете посоки. Като на ученик преди първия му танц.
— Можеше да се обадиш — укори ме тя, сякаш скастряше някое дете загдето е отмъкнало няколко сладки без разрешение.
— Завъртя ме шайбата.
Тя пристъпи до мен и много нежно прокара върха на камшика по очертанията на брадичката ми и после по шията, като спря точно там, където в ямичката биеше пулсът ми.
— Виждам как бие сърцето ти — каза тя.
— Нито за миг не съм се съмнявал в това.
— Можеш ли да ми простиш?
— Да ти простя какво?
— За онова преди двайсет години?
— Няма нищо за прощаване — излъгах аз. — Такива неща се случват и в най-добрите семейства.
Тя бавно поклати глава и пристъпи още по-близко до мен.
— Не — изрече тя, — има толкова много неща за прощаване. Много за забравяне, ако можеш да забравиш такова нещо.
— Какво нещо?
— Знаеш за какво говоря — изрече мъгляво тя.
— Виж, Доу, аз…
Тя допря върха на камшика до устните ми и не ми даде да довърша.
— Моля те, не казвай нищо. Страхувам се, че ще кажеш нещо, което не искам да чуя.
Не знаех как да отговоря на това и си останах така, като някакъв глупак, хилех се неловко и се чудех дали не може някой да ни зърне отвън. Но дори да можеше, това явно не я притесняваше особено. Тя пристъпи още по-близо, протегна ръка и притисна врата ми отзад с камшика си за езда, след това го хвана с двете си ръце и ме придърпа към себе си. Устните й леко се приотвориха, а очите й се превърнаха в тесни цепки.
— О, Господи, толкова съжалявам — прошепна тя. — Никога не съм и помисляла дори да ти причинявам болка. Не знаех, че Шефа ти е написал онова писмо докато Теди не ми каза. Ти просто престана да пишеш и да се обаждаш, сякаш умря.
— Телефонът работи и в двете посоки — чух с изненада да произнася устата ми и си помислих „Затваряй си плювалника, идиот такъв, изиграй го докрая. Остави я да говори. Цели двайсет години си бълнувал за този миг, не разваляй всичко именно сега“.
— Гордост — произнесе тя. — Ние всички си имаме своите грехове. Това е един от най-лошите ми. Исках да ти пиша, и тогава Теди ми каза да те оставя на мира. Каза, че си преживял достатъчно. Моля те да ми простиш, загдето съм била толкова глупава.
Дивях се дали наистина си вярваше, че човек може с толкова лека ръка да зачеркне двайсет години от живота си. Казваш „Прости ми“ и толкова. Дали беше толкова уверена в уязвимостта ми? Бронята започна да се изхлузва по тялото ми, но тя пристъпи още по-близо, само на шест инча, и нежно поклати глава с пресекнат дъх.
— В живота ми никога няма да има друг като теб. Никога. Разбрах го още в мига, в който те загубих, също както проумях, че снощи няма да дойдеш.
— Откъде разбра това? — запитах я с дрезгав и несигурен глас.
— Защото не го заслужавам — изрече тя и устните й затрепераха. — Защото толкова много ми се искаше да дойдеш и…
— Хей, по-полека — произнесох аз, поставяйки пръст на пълните й устни.
Какво ставаше тук? Къде бяха изчезнали всички онези решения, които бях взел предната нощ? Нима бяха достатъчни само някакви си две или три минути старият Килмър да се просне на гръб и да размаха крачета?
Да, бяха предостатъчни.
