Останах близо до Калахън, поръчах закуска, от която би преял и пристанищен хамалин, и се заслушах. Калахън се чувстваше сред тия хора като риба във водата. Разговаряше едновременно с мен и още цяла дузина посетители.
— Оня дребният момък с ястребовия нос и празните очи, това е Джони Гейвилан. Многообещаващ жокей беше, ама преди две години се изтърси много лошо в Делрей. Стана треньор.
Или пък:
— Оная буца с палтото и шапката е Уили Часовника, хандикапърът на хиподрума. Работи тук и задава началните условия за всяка гонка. Знае за конете повече от създателя им и е по-честен даже и от него…
Или:
— Онзи юнак с червения пуловер, дето няма и косъм по каската, това е Чарли Ентуисъл. Страхотен коневъд е. Започна като треньор, после спечели на покер един кон на име Джастабаут. Отначало всички го взеха за най-големия майтап, защото стария Джастабаут беше най-грозното животно, някога създавано от Бог. Нямаше и един зъб останал в устата си. Въртеше се около заградената ливада и скубеше трева с беззъбата си уста, а отпред изглеждаше кривокрак. Хората идваха до него, плезеха му се, замеряха го, присмиваха му се. Бяха го кръстили Беззъбия Ужас, и изглеждаше така, сякаш и най-големият дебелак ще го надбяга на пистата.
— Всички взеха на подбив Чарли Ентуисъл. Оказа се обаче, че единственото нещо, за което Джастабаут наистина си го биваше, е бягането. Братко, това същество не бягаше, а хвърчеше. Вече се беше прибрал в бокса, а останалите животинки още не бяха пресекли финала. Би всички рекорди, накара повечето жокеи да се преквалифицират в неделни учители, и напълни джобовете на стария Чарли Ентуисъл.
Калахън ме изгледа и се усмихна.
— Това са конните надбягвания.
Вече привършвахме закуската и си допивахме кафето.
— А сега да се залавяме на работа — каза той и се преместихме в другия край на залата с чашите си в ръка.
30. ВЪЛШЕБНИТЕ РЪЦЕ
— Само слушай — инструктира ме той, макар че за последния половин час не бях успял дори да се прокашлям.
— Всеки ден от сезона Уили Часовника оценява трите най-добре представили се коня във всяка гонка и задава началните условия. Решението му е задължително за програмата и никой не смее и да продума. Разбира се, стопроцентови гаранции няма, но това няма никакво значение. Жокеите открай време всички му имат зъб. Той може би е най-добрият хандикапър в бизнеса, но това е една дяволска и неблагодарна работа.
— Защо?
— Защото фаворитите повече губят, отколкото печелят. Или имат проблеми докато ги измъкнат от боксовете, или пък попадат в задръствания в бакстреча и не могат да се измъкнат. И в тоя момент се появява някой тарикат, който залага тридесет към едно и комарджиите реват в един глас, че „гонката била нагласена“. И всеки е готов да линчува стария Уили.
Седнахме до дребния мъж с квадратното телосложение, наближаващ шейсетте, с лице от пергамент, който носеше едно и също палто зиме и лете, с черна шапка, нахлупена ниско над очите му. Бинокълът му беше голям колкото него. Не беше от словоохотливите и беше много грижовен към бележника си, в който драскаше всичките си забележки.
Изгледа ни подозрително изпод козирката на шапката си, разпозна Калахън и го дари с нещо, което по неговите стандарти сигурно минаваше за усмивка, а на мен показа зъбите си.
— Това е Джейк, Уили — каза Калахън. — Наше момче.
Уили изгрухтя нещо и се върна на закуската си.
— Кои се представиха добре? — запита го Калахън.
Дребният мъж повдигна рамене и продължи да яде. Отпихме си от кафето докато Калахън поглъщаше залата с очи. По едно време ме сръга и кимна към един дребен и мършав момък, явно жокей, който влезе в ресторанта и седна в един усамотен ъгъл. Новодошлият наглед нямаше повече от петнадесет години и сигурно нямаше да има повече от петдесет килограма с мокри дрехи.
— Джинис Гърл изглежда добре в петата обиколка — произнесе накрая Уили, и замлъкна за още пет минути. Калахън търпя, но накрая се обади: — А за Дисъуей какво ще кажеш?
Уили го изгледа с крайчеца на окото си.
— Имаш нещо наум ли?
— Просто ми беше интересно — повдигна рамене Калахън. — Нали си спомняш как проспа стреча в неделя.
— Изглежда добре.
Още няколко минути минаха в мълчание.
— Тая сутрин си го биваше: хлопна на З минути и 22 секунди. Не е лошо, защото го пуснаха на три четвъртини, а той обикновено бяга най-здраво на стреча…
Уили преглътна едно препечено парче хляб и го заля с глътка кафе, потърси нещо в ъгълчето на устата си с показалец и добави:
— По-късно през деня обикновено на пистата става по-напечено, може да се поразкърши малко. Сега в момента бих казал, че макар и да не е много сигурно, но може да финишира след Полка Дитс, който беше малко изнервен на разгряването.
— После ще си поговорим пак — обеща Калахън и се дръпнахме настрани.
— Хвана ли всичко? — запита ме той когато вече се отдалечихме на значително разстояние от Уили.
— Мисля, че да — отвърнах. — Ако конкуренцията е силна, Дисъуей по всяка вероятност отново ще се провали на стреча. Ако обаче няма силни съперници, може да заеме второ място.
— Много добре. Обучението ми има ефект.
— Я ми кажи за онзи момък, заради който ме сръга. Какво представлява?
— Това е Скуут Импастейтоу. От Луизиана. Започнал да се състезава на дистанция четвърт миля когато бил на тринадесет години. Прехвърлил се на чистопородните коне когато станал на шестнайсет, ако повярваш на акта му за раждане. Кален жокей е, има страхотни крака, вълшебни ръце, и е най-малко на двайсет години.
— Много впечатляващо — проговорих аз. — Само не разбрах защо ме сръга.
— Той яздеше Дисъуей в неделя — отвърна Калахън и се запъти към дребното момче.
Скуут Импастейтоу беше жокей в детско тяло, с глас, който сякаш още не беше решил дали да мутира или не. В момента можеше да държи ниските партии в някой детски църковен хор. Но ръцете му бяха като от стомана.
— Здравейте, мистър Калахън — каза то когато седнахме до него.
— Как вървят, Скуут? — запита Калахън.
— Горе-долу — отвърна младокът. — Нали знаете как е — някои дни дори и не си струва човек да се разкарва дотук.
— Още ли те е яд заради гонката в неделя? — запита го Калахън. Опитваше се да измъкне информация. Не знаех чак толкова много за конните надбягвания, но можех да усетя винаги когато хвърляха въдицата.
Момчето се изкикоти.
— Коя по-точно? — отвърна то с въпрос. — Четири пъти яздих и четири пъти останах с пръст в устата.
Изглежда познаваше добре правилата на играта.
— Може да е била някоя дреболия, нали знаеш, може да си ги управлявал малко по-различно от обикновено и те са се ядосали. Нали ги познаваш чистокръвните каква стока са.
Малчуганът гръмко се изхили.
