силен тен и станала вече безцветна руса коса прехвърляше кашони с газирани напитки през задната врата. Беше облечен в черни къси панталони, с мръсни маратонки, гол до кръста; можеха да му се дадат и трийсет, и петдесет години.
— Отваряме в пет — каза ми той докато слизах от колата.
— Търся един приятел — казах аз, като го последвах вътре. Помещението беше тъмно; въздухът още беше студен от климатичната инсталация от предната нощ; носеше се мирис на вкисната бира и стриди. Той ме изгледа през рамо.
— Не познавам никого — изрече той с равен глас. — Понякога дори се улавям, че не знам имената и на децата си.
— Преди малко видях колата му, паркирана тук.
— Не ме ли бъзикаш нещо? Може да има квартира наблизо.
— Не живее в околността.
— Значи тогава сигурно е свършил бензина. Може би е отскочил до булеварда да напълни някоя туба.
— Възможно е. Усещам, че е бил тук.
— Хм — произнесе той, подреждайки кашоните с безалкохолните напитки в ъгъла. — Знаеш ли откога съм тук?
— Не, но се обзалагам, че ще ми кажеш.
Той измъкна две бири от хладилника зад бара и ми плъзна едната по плота. Беше по-студена и от Коледа в Юкон.
— От тридесет и три. През септември стават тридесет и четири.
Отпих от бирата и го загледах.
— И знаеш ли защо не съм се махнал оттук? — продължи той.
— Защото този бизнес си е лично твой.
— Точно така.
— Тоя момък се казва Несбит. Един дребен келеш със стрелкащи се очи.
— Ти не ме слушаш — произнесе той.
— Разбира се, че те слушам — отвърнах аз, отпивайки от бирата си. — Ако някой, дето отговаря на описанието ми, се мярне наоколо, кажи му, че Килмър много иска да разговаря с него. Ама страшно много.
— Значи ти си тоя Килмър, така ли?
— Аха.
— Един момък, когото на времето познавах, му имаше голям зъб и си мислеше, че е в безопасност в центъра на Питсбърг. И в този момент една ръчна количка пълна с цимент се стовари върху главата му от шестетажна сграда.
Метафората му ми остана малко неясна, но реших да се възползвам от нея.
— Кажете му, че аз няма да пускам никакъв цимент върху главата му.
Барманът се изкикоти и протегна ръка.
— Бен Скийлър, приятно ми е — каза той. — Кръчмата ми се казваше „При Скийлър“, но всички непрекъснато повтаряха „Хайде да отскочим при Бени“, така че накрая смених фирмата.
И той разпери ръце в потвърждение.
— Хайде преди да станем авери, да ми покажеш някакъв кетап — изрече предпазливият мъж.
— Разбира се, така трябва — отвърнах аз и му показах значката.
Той я погледна и кимна.
— Надявам се да си честен. Както разбирам, ти си такъв, но тоя град е способен да разврати и даже и евангелист още преди да каже „Амин“.
Зачаках за още откровения.
— Чух, че си бил много печен.
— Ами говорят хората.
— В наше време човек никога не е сигурен, нали знаеш.
— Аха.
— Една линейка мина преди малко, ама вдигаше шум до Бога — каза той. — Нещо да кажеш за това?
— Преди малко в залива са убили един мъж на име О’Брайън.
Очите му за миг придобиха разтревожено изражение и после той сведе поглед към чашата си с бира.
— Това значи било.
Той подръпна ухото си, после измъкна една сгъната салфетка от джоба си и ми я подаде.
— Попий си устните — каза той. — Имам още работа.
Той излезе отвън и аз разгънах салфетката. Съобщението беше надраскано набързо с химикал, разкъсал хартията на две места. „Бензиностанцията на чичо Джоли, шосе 14 на юг около 18 мили. Довечера, 9 часа. Ела сам“.
Подпис нямаше. Скийлър се появи с още един кашон безалкохолни напитки.
— Да знаеш някакво място като бензиностанцията на Джоли, по шосе 14 на юг от града?
— Май беше някаква бензиностанция, струва ми се.
— Май се сещаш, а?
— Ще я познаеш веднага, щом стигнеш мястото — каза той и отново излезе. Допих си бирата и го последвах.
— Благодаря ти. Бирата беше чудесна. Надявам се някой ден да дойда да ти опитам и стридите — казах докато се качвах в колата.
— Няма да забравиш, нали? И да ми се представиш пак, че нещо не помня имена. — И той се вмъкна вътре.
41. РЕЛИКВИ
Потеглих обратно към Дюнтаун, но когато стигнах до булеварда поех на изток, вместо към града. Нямах никаква работа след като се сбогувах със Скийлър, и имах нужда да се отдалеча от Дюнтаун. Исках да остана малко сам, далеч от Стик, Дъч и хулиганите. Далеч от Доу. Далеч от всички тях. Повдигаше ми се от непрестанните усилия да свържа в нещо смислено тия десетки разпръснати късчета главоблъсканица, такива като Хари Рейнс, Шефа, и Каменния Титан. Такива като Дънлийви и и неговия потящ се банков приятел, Сийборн. Като Чевос и Нанс, злощастния кон на име Дисъуей, и един чернокож гангстер, когото дори не знаех защо всичко наричаха Носа, защото прозвището му нямаше нищо общо с лицето му. Внезапно изпитах чувството, че професионалното ми задължение да използвам хората ми беше станало неотменна част от живота и усещането за това никак не ми се понрави; трябваше ми време и малко отдих, за да се справя с тая мисъл. Трябваше пак да се върна в леговищата си, поне за малко.
Паркирах колата в един празен обществен паркинг. Плевелите бяха избуяли сред чакълената настилка, а по ъглите вятърът бе навял миниатюрни дюни от пясък. Седнах и се загледах в Атлантическия океан. Морето тук беше спокойно, водната повърхност беше само леко накъдрена под блестящото слънце, а плажът беше широк и чист. Отдавна погребани спомени навириха глава, прекрасното време на младостта, когато възрастта често се спохожда от меланхолията.
Умът ми беше далеч от Дюнтаун. В момента се намирах на едно място наречено Бийч Хейвън, селище по крайбрежието на Джърси, където бях прекарал няколко лета в една голяма лодка, използвана като вила, със семейството на най-добрия ми приятел от прогимназията. Не си спомнях името му, но си спомнях добре, че баща му беше норвежец, който говореше с превъзходен акцент, и носеше очила с много голям диоптър, и че семейството изобщо не спазваше никакво благоприличие, и че имаше сестра, за която не представляваше нищо да се изкъпе пред мен. Както си седях в загрялото като фурна купе и потта ми се стичаше по брадата, спомних си, че през цялото време на онова лято упорито се мъчех да прикрия непрестанната си ерекция.
След малко излязох от колата и свалих обувките си, чорапите, сакото и вратовръзката, и ги напъхах в
