изкукуригало пиянде — каза Дъч, клатейки глава. — Върви си на пейката, мистър Гътман.
— Чорапа.
— Чорапа. — Дъч понечи да тръгне, но Чорапа го сграбчи за ръкава. — Виж, шефе, к’во шъ кайш да ме окаушиш малко, а, такова, да ме пишеш за важен свидетел, а? Не съм хапвал нищо от деня на Бръшляновия лист.12
Дъч извади десетарка и махна на един от патрулните полицаи.
— Заведи го в оная закусвалня и му купи нещо за ядене, като останеш с него докато не го погълне.
— Аз ли? — запита полицаят, не вярващ на ушите си.
— На кого мислиш че говоря, на Господ ли? — изръмжа Дъч. — Изпълнявай и толкова.
— Слушам.
И той тръгна теглейки Гътман със себе си.
— Шефе?
— Какво има пак?
— Мога ли да получа и пакет цигари?
— Вземи му и пакет цигари — обърна се към полицая Дъч.
— Да, сър.
— Господ да те благослови, имаш златно сърце — издума Сокс и протегна ръка. Дъч в ужас се отдръпна.
— Махни това нещо от мен — изстена той към Сокс и после се обърна към полицая. — Накарай го да си измие шибаните ръце преди да се нахрани, защото инак ще се отрови.
Салваторе и Калахън се върнаха.
— Прочесахме парка. Нищо. — изрече Калахън с обичания си пощенски стил.
— Трябва да е била колата — допълни Салваторе.
Стик бе застанал от другата страна на улицата, близо до входа на парка, и гледаше към фасадата на киното. Той ни махна и ни посочи нагоре. Неоновата реклама беше пръсната като всичко останало отпред. Висяха множество жици, които ядовито съскаха и пускаха искри. Повечето от буквите бяха пръснати.
Останалите здравни оформяха думата С… БО… ГОМ.
49. СЛЕДВАЩИЯТ, МОЛЯ!
Разстрелът в Сейнт Бока Гомес бе привлякъл повечето от хулиганите, а останалите бързаха насам. Само Акулата Ланг и Луис Каубоя не можаха да почетат празненството. Дръпнах се малко настрани със Стик, докато се съберат останалите.
— Да има нещо ново за Нанс и Чевос?
— До този момент нямаме нищо за Нанс — изрече той със съжалителен тон. — Нямаме никакви новости, но Акулата Ланг е заел здрава позиция в крайбрежния квартал, където живее Чевос.
— Чудя се защо ли Стизано не е бил на помена?
— Беше. Само че си тръгна рано с антуража, предполагам, за да хване филма.
Това автоматически правеше Нанс кандидат номер едно за авторството. Трудно ми беше да скрия радостта си.
Следващият хулиган който пристигна, беше Чарли Едноухия, както винаги в туидовия си костюм, макар че си беше сменил ризата и вратовръзката с пуловер с висока яка.
— Господи, каква каша! — беше първата му реакция.
— Огледай другия край на парка — обади се Калахън.
— Защо? — запита Чарли. — Там гледката по-впечатляваща ли е от тази?
— Огнева позиция — изрече Калахън в телеграфния си стил.
— Имаме си и свидетел, който мисли, че е видял някаква кола — добави Салваторе.
Чарли обърна гръб на полицейските величия пред кинотеатъра и каза:
— Да се махнем от предната линия, господа. Имам няколко важни новини, които не бих искал да станат достояние на трудовите масите.
Дъч ни поведе към щанда за хотдогове, където си поръча две порции гарнирани обилно с чили, краут, горчица и кромид лук. Останалите се задоволихме с кафе, способно да отрови и кашалот. Чарли Едноухия си поръча чай. Дръпнахме се надолу по улицата да си почешем езиците.
— Дотук всичко е като в мъгла — обобщи той. — Никой не знае нищо, никой нищо не е чул. Прочесах хотелите на Стрип, прекарах следобеда на хиподрума, и не видях никого, който да ми запали червената лампичка. Надух рога и проверих мрежата…
Той започна да изброява на пръстите си.
— Ню Орлийнс, Ню Йорк, Синсинати, Детройт, Сейнт Луис, Лас Вегас, Лос Анджелиз. Навсякъде ми се изсмяха на въпросите. До тази минута мога да си заложа пенсията, че в града няма никакви „чужди дула“. Или че поне няма такива, отговорни за нашите случаи.
— А може би е най-добре да си седнем на задниците и да изчакаме само ден или два още — предложи Салваторе. — После няма да остане никой и вече можем да си отдъхнем.
— Ако тия тайнствени юнаци бяха външни хора, които искат да изтласкат местните и да заемат местата им, все някой щеше да е подочул — каза Чарли Едноухия. — Тая информация се движи по-бързо от клюките на сватбата дали булката е девствена или не.
— Някои от местните ти хора нямат ли някаква идея защо се прави това? — запита Дъч.
Чарли поклати глава.
— Не, но вестта вече се е разнесла навсякъде. Семейство Талиани, или поне това, което е останало от тях, са много изнервени. Очевидно и те са на тъмно.
Дъч се дръпна от групата и застана на бордюра, клатейки яростно глава, после изведнъж се обърна и запокити чашата си с кафе в стената.
— Каква отвратителна компания от scheiss kopfes — изръмжа той, — начело с мен. Дванайсет души! Бяхме закачили опашки на всички, и всички гръмнати под носа ни!
Безсилието струеше от него подобно на аура. Той се извърна и ме огледа; очите му блестяха гневно зад стъклата на очилата.
— Мамичката му мръсна, дяволски съм объркан, ако искаш да знаеш. — Това беше един от редките случаи, когато го бях чувал да ругае, без да използва немския.
— Не го вземай толкова лично — посъветвах го аз. — Тия хора имат далеч по-голям опит в опазването на кожите си отколкото ти или аз. Не е наша вината, че не могат да се опазят.
— Виж, шефе, страшно съжалявам — обади се Чарли Едноухия, — но все пак имам едно малко утешение за теб. Не знам дали има връзка с нашата работа или не, но един мой познат образ е в пласьорския бизнес. Той казва, че повече от месец вече кокаиновият пазар е ошушкан до шушка, но въпреки това местните наркомани вече танцували по улиците. Било се разчуло, че се виждал вече краят на засухата.
— И Хари Несбит го спомена — обадих се аз.
— И кога ще се развихри тоя бял ураган? — запита Дъч.
— Съвсем скоро.
— Тоя педал знае ли кой е доставчикът?
— Аз бих се въздържал да ги наричам с такива обръщения — възрази Чарли Едноухия. — Някои от тези хора изпитват истинска гордост, че работят за мен. Това за тях е все едно обществена работа.
— Чарли, всички канарчета пеят на един глас. Знае ли той е кой е дистрибуторът или не?
— Познава само уличния си доставчик.
— Искате ли да предположа нещо? — предложих. — Брониката. Това е негова игра.
— Има смисъл — каза Стик. — Освен ако не е Грейвз Дългоносия.
— Носа не се докосва до „твърда“ дрога — обади се Муфалата Хлапака.
— Времената се менят — възразих. — Това място вече е узряло и все някой трябва да протегне ръка, за да откъсне узрелия плод.
— Не че го защитавам — отвърна Хлапака, — но той е просто един натруфен негър, дребен тарикат. Просто не се занимава с тежки наркотици, човече. Не е в неговия стил.
— Да имате представа за какви количества става дума? — намеси се Дъч в спора ни.
