полицията.
Шефът Уолтърс имаше най-малко петдесет паунда наднормено тегло, налети с кръв очи и зачервен нос, изпълнен със спукани капиляри, а вратът му беше поне два номера по-голям от яката на ризата му. Имаше вид на човек, склонен да се поти лесно.
— Трябва да съм изтървал май веселбата — изръмжа той тежко с гласа на мъж с наднормено тегло, изпълнен с уханието на бърбън. — Какво толкова му е смешното, по дяволите?
— Трябваше да бъдеш тук, Хърб — изцеди Дъч.
— Очевидно ти не си бил — отвърна Уолтърс. — Може би ще е по-добре да разговаряме сутринта за това.
— Можем да разговаряме още сега — изрече Дъч със зле прикривано раздразнение в гласа си.
— Точно сега мисля, че е по-добре да се присъединя към хората си — каза Уолтърс, натъртвайки на „моите“.
Дъч спаси скандала като ме представи на Уолтърс, заработвайки ми едно влажно и вяло ръкостискане.
— Явно Дъч не се отказва от ничия помощ, а, Джейк? — запита той.
— Не е ли по-добре да отидеш при момчетата от отдела по убийствата и да им изнесеш лекция — посъветва го Дъч.
— Ако ти потрябва някакво помощ, Килмър, само вдигни телефона. Аз отговарям лично на всички повиквания.
— Това е прекрасно — обадих се.
— Поне не можете да кажете, че градът ни е скучен, нали, Килмър? — проговори той с изненадваща жизнерадост докато се отдалечаваше.
Започнах да се чудя дали цялата шибана полиция в този град не беше наета от някаква психиатрия за стари ченгета.
— Е, вече получи представа за нашия шеф, и можеш спокойно да го забравиш.
— Дванайсет куршума в Стизано и тоя момък с шапката — провикна се Стик, връщайки се към доброволната си задача — преброяването на куршумите в жертвите.
Последен пристигна Калахън, облечен в елегантен сив костюм с жилетка и роза на ревера. Излезе от колата си и се огледа наоколо. Не коментира нищо. Докато брояхме дупките от куршумите и се почесвахме по главите, той изчезна в парка и се върна след пет минути с един брадясал и мръсен до неузнаваемост субект. Алкохолният му дъх можеше да се долови и от отсрещната страна на улицата.
— Никой да не пали цигара — изкомандва Салваторе при приближаването им.
— Видял нещо — изрече Калахън в обичайния си телеграфен стил.
Пияницата подсмръкна няколко пъти, после си избърса носа с опъкото на ръката.
— Не искам никакви неприятности — измърмори той.
Дъч се приведе над него с ръце дълбоко в джобовете и увиснал незапален Камъл в ъгълчето на устата си.
— Чуй ме добре какво ще ти кажа — започна той. — Не си ли изпееш и майчиното си мляко, ще имаш повече неприятности и от запечена гъска.
Нещастникът го изгледа с оскърбен вид, докато постепенно замътеното му съзнание не осъзна факта, че се бе превърнал в център на вниманието. И изведнъж запя като сврака.
— Бях в парка близо до езерото, разбираш ли, и си нанках на една пейка, когато изведнъж, разбираш ли, чувам нещо да щрака. Все едно, че ми тракат зъбите. — Той се поколеба, преди да се разсмее, но смехът му бързо премина в най-жестоката кашлица, която някога бях чувал.
— Давай, момче — подкани го Дъч. — Дотук се справяш добре. Само да не си изкашляш дроба преди да си изпял цялата песен.
Замътените очички на скитника изведнъж пламнаха с изненадващ блясък.
— А какво ще получа в замяна? — запита настойчиво той. После се огледа наоколо и запита: — Някой да почерпи един тютюн?
Стик му подаде цигара, подкрепяйки ръката му докато я запали.
— Как се казваш? — запита го той.
— Дж. У. Гътман — произнесе гордо скитникът. — Приятелите ми викат Чорапа.
Той се ухили и посочи към краката си. Нямаше обувки, а пръстите на краката му весело шаваха през дупките на чифт разръфани чорапи, които на времето може би са били бели.
— Добре, Чорап, а сега да продължим. Значи ти си кютеше на любимата си пейка там и в един момент чуваш нечии зъби да тракат — каза Дъч.
— Така звучеше. — И той пльокна няколко пъти с език в беззъбата си уста. — Тик-тик-тик-тик, ето така.
— Превъзходно — простена Дъч, извъртайки очи.
— И в този момент всички лампи пред киното започнаха да се пръскат. Също като фойерверките на Четвърти юли. — И той пак се задави в кашлица, оставяйки изречението недовършено.
— Видя ли нещо? — запита го Дъч.
Скитникът си пое дълбоко дъх и въздъхна.
— Нали това се мъча да ви обясня… да, видях една кола.
— Къде?
— На Пеликан Авеню, отиваше към брега.
— Каква кола?
— Ами, просто кола. Те всички си приличат.
— Забеляза ли какъв цвят беше? — запита Дъч.
— Ами, такова, беше тъмна на цвят.
— Verdammt — изруга Дъч.
— Черна ли беше? — намеси се Стик. — С две врати, с четири?
— Нали ви казах, че беше тъмно. Може да е била и … — Той спря и се замисли за няколко секунди. — Синя, нали така? Нали разбирате, там в тъмното, разбираш ли, може да е била и синя. Може и тъмно зелена…
Той се сгуши в раменете си, закашля се и се разтрепера целият. Нещо под купчината парцали, които бе навлякъл, упорито го убиваше.
— Някой да се сеща какво му е на ума? — запита Дъч.
— Може би си мисли, че това е някакъв тест — предположи Салваторе.
— Има и още нещо — обади се Дж. У. Гътман след като успя да възстанови дишането си.
— Не ме карай да те моля със сълзи на очи — произнесе Дъч.
— Имаше смешни колела.
— Смешни колела — повтори Дъч.
Гътман енергично закима.
— Точно така.
— И какво представляваха тези смешни колела? — запита Дъч и после се извърна към мен. — Тоя стар пръдльо почва да ме кара да се чувствам като някакъв клоун — прошепна ми той.
— Големи кръгли колела. Чух ги… шляп-шляп-шляп, хей там, по Пеликана.
— Какви ги дрънка тоя, по дяволите? — запита Стик.
— Направо ме убива — каза Дъч. — Кръгли колела, а, Дж. У.?
— Парап, парап, парап. Така звучаха.
— Може би е бил някой с плоски подметки? — предположих аз.
Чорапа се ухили широко, като човек внезапно хипнотизиран от любимите си звуци тик-тик-тик и парап- парап-парап.
— И това ли беше всичко? — процеди Дъч.
— Беше тъмно — изскимтя Дж. У. Гътман.
— Знам, че е било тъмно — изръмжа Дъч.
Дребният човечец се сви.
— Пет човека пречукани под носа ни и най-добрият свидетел, който можем да изровим, е едно
