работата, нищо подобно нямаше да се случи.
Той се дръпна при думите ми като зашлевен от плесник. Продължих, без да му давам възможност да глътне въздух.
— А това ви прави точно толкова съпричастен към всичко, което става в този град, както и всеки друг. Мога да разбера наивността на Дънлийви и Сийборн, с която са захапали въдицата на Талиани. Но ти си шерифът, мистър Стоуни, лорд-пазителят на Дюнтаун и на всички негови жители и благородници. Ти си бил длъжен да ги надушиш. Защо го стоварваш върху чужд гръб?
— Почвам да си мисля, че си абсолютно лишен от инстинкт за самосъхранение, момчето ми — изрече той с мек глас, но с достатъчно заплаха в него, която ме накара да се навъся малко.
— Добре — казах. — Ще играем с открити карти. Колко е чист Рейнс?
— Не ставай глупав — изръмжа той. — Да не си мислиш, че Хари Рейнс има нещо общо с цялата тая гадост?
— Ако някой местен човек се е продал на фамилията Талиани, ще му разгонят фамилията за съпричастност по дело с РИКО. А това включва теб, Хари Рейнс или който и да е друг.
— Първо трябва да докажеш, че фамилията Талиани използва рекет — възрази той. — А доколкото знам, ти нямаш нищо конкретно срещу тях. И ще се осереш тук точно така, както си я осрал и на север. Прецакаха те, момчето ми. Най-добре е да си го признаеш.
Отворих уста да бръмна ушите на това проклето старо копеле, но размислих.
— Ако е замесен, работата ще се размирише страхотно — казах вместо това.
— Казах ти, не ставай глупав, момчето ми. Хари Рейнс е по-чист и от швейцарски джобен часовник. Ти бълнуваш, ако си мислиш другояче. А такива бълнувания са опасни за здравето. Хари, Сам Дънлийви, аз, всички ние направихме всичко, което беше по силите ни, за да запазим Дюнтаун чист. Имам чувството, че се мъчиш да изровиш изпод вола теле.
— Обаче пък ако наистина го изровя…
Оставих изречението недовършено.
— Ще ти го кажа направо, момчето ми — изрече той с недвусмислена заплаха в гласа си. — Стой настрани от Доу Рейнс.
Не му отговорих. Седяхме и се взирахме няколко секунди в мрака около нас. Челюстта му беше силно изпъчена.
— Така няма да стигнем доникъде — произнесох накрая. — Дължа ти моята благодарност. Не знам какво правиш тук, но се радвам, че се появи. Малко закон не вреди никому.
— Малко закон е нищо закон — отвърна той. — Или си достатъчно силен да го наложиш, или имаш незаконна лотария. Не можеш да имаш едновременно и двете.
И тогава му зададох изведнъж въпроса. Не бях го планирал, но той просто изскочи на устните ми също както пистолетът ми беше изскочил на кучешките борби.
— Твоя игра ли е цялата тая история, мистър Стоуни?
Той се изкикоти под носа си, по един много лукав начин, който ме накара да се чувствам като последния глупак, което всъщност беше и целта му.
— Ще ти дам един съвет, след като и двамата играем в една и съща игра, така да се каже. Аз я играя вече четиридесет и пет години. А ти?
— Почти десет.
— Хората ще играят на комар, момчето ми, това си е съвсем нормално. Причината е съвсем естествена, защото повечето хора са неудачници, и гледат на себе си като на такива, и не мислят, че някога ще успеят да изплават, така че ще играят на комар, защото в техните очи това е единственият им шанс да променят съдбата си. Така че хората играят на комар и законът колкото и да е строг, не може да попречи. Същото нещо може да се каже и за проституцията. Винаги е имало и ще има проституция, момчето ми. След като един мъж иска да чука, той ще чука. Моята работа не е да ги убеждавам да не играят на комар или да не чукат; това е работа на проповедник. Не, моята работа е да имам грижата да не пострадат лошо докато го правят. Всички знаем, че комарът и проституцията привличат към себе си доста неприятни типове; и поради тази причина аз държа под око всички тия места. Искам да знам кой и какво прави. Така не позволявам нещата да се изплъзнат от контрол, в резултат на което хората ми да пострадат.
— Не ми отговори на въпроса — напомних му.
— Отговорът на твоя въпрос е и да, и не. Аз самият притежавам няколко кучета борци. Това е нещо като традиция в семейството ни. Баща ми е отглеждал бойни кучета, също както и неговият баща, и другият преди него. Фамилията Титан е отглеждала бойни кучета още от времето, когато Джорджия е била колония. Но това не е моя игра, мистър Килмър. Едното е игра, а другото е углавно престъпление, и докато аз мога да толерирам първото и съзнанието ми няма проблеми с някои незначителни простъпки, то почва да боксува когато стане дума за углавни престъпления.
Сега беше мой ред да се изсмея.
— Това е най-езуитското рационализиране на проблема, което някога съм чувал — казах.
— Наричай го както си щеш, но така налагам закона и никога не съм имал проблеми при налагането му, и съм почнал да се занимавам с тая работа още преди да си роден. А и освен това тук не е Синсинати или Чикаго или Ню Йорк, това е южна Джорджия.
— Ще ми кажеш ли какво се е случило между Грейвз Носа и Чери МакДжий? На мен ми прилича повече като разправа в Бронкс.
— Защо се интересуваш толкова?
— Защото Чери МакДжий е вършил мръсната работа за Талиани в миналото. Не вярвам в случайности, мистър Стоуни.
— Хм. Довърши мисълта си.
— Така че по мое мнение Чери МакДжий е бил изпратен тук от Талиани да пробва водите, и да разбере дали има някакви местни спънки. Грейвз се е превърнал в един постоянен проблем за МакДжий. И тогава Чичо Франко решава да премахне проблема. Защо иначе мислиш, че се е отдръпнал? Това не е в неговия стил.
— Ти си авторът на тая история, момчето ми, защо не ми разкажеш и продължението й?
— Може би защото не е искал да вдига повече шум. Това е една възможност.
— Която очевидно теб не те устройва — забеляза саркастично той.
— Не.
— И какво е обяснението ти за това, момчето ми?
— Може би някой му е наредил да се отдръпне.
Изражението на лицето му не се промени, но кокалчетата на пръстите му, сключени върху дръжката на бастуна, побеляха.
— И кой може да направи такова нещо тук? — запита той.
— Мислех си, че ти ще ми дадеш отговора на този въпрос.
— До тази минута дори и на сън не ми беше хрумвало да свързвам двете неща.
— Просто ми хрумна — казах. — Ако Франко си е имал цуни-гуни с някой от Дюнтаун, този някой може да му е казал да свие платната преди играта да загрубее съвсем.
— Имаш дяволско въображение.
— Едва ли. Не мога да си представя защо човекът, премахнал МакДжий, си седи като цар в онази лимузина и си брои постъпленията от първия бой, а шерифът си стои кротко само на тридесет фута от него и обсъжда съвременни романси.
— Познавам Лютер Грейвз още от времето, когато беше още топчица в корема на майка си. С каквото и да се захване, прави го честно. Като змията е — хапе само когато го настъпиш. Както вече ти казах, това е малък град и моята работа е все още е да го наглеждам. И ако въпреки всичко това пусне корени, предпочитам да си имам работа с предсказуеми хора.
— Искаш да ми кажеш, че той играе честно ли? Това ли твърдиш?
— Наричай го както си искаш.
— Е, мистър Стоуни, след като този окръг е бил твоя собственост от толкова дълго време, сигурно си в правото си да го управляваш както намериш за добре.
Той ми хвърли един последен поглед; в ъгълчетата на устата му играеше усмивка, а очите му
