продължаваха да излъчват яростен блясък изпод рунтавите му бели вежди.
— Изглежда си бил малко по-умен, отколкото те мислех — изрече Титан. — А сега аз ще ти задам един въпрос. Ти ли ги уби, войниче?
— Дали аз съм ги убил?
Изсмях се на находката му. Но смехът ми изведнъж секна, когато проумях, че той не се шегуваше. Очевидно беше размишлявал върху това.
— Мога веднага да си тръгна — казах аз. — С ей онзи син форд.
Човекът на Титан продължаваше да седи облегнат на капака.
— Не ми отговори на въпроса.
— Това е оскърбяващ въпрос, шерифе. Освен това аз бях с половин дузина други ченгета по време на две от убийствата, и още съм бил в самолета когато Талиани и дружката му са ритнали бакърчето. А и освен това не си падам много по убийствата. Благодаря ти, че си отзова кучетата, ще ме прощаваш за израза.
Надигнах се да излизам от колата.
— Само не се развявай наоколо като някой Бъфало Бил или Пат Гарет или някой друг такъв. Имам си достатъчно грижи, за да прибавям и теб към тях.
Излязох от автомобила, извърнах се и му подадох ръката си. Десницата му не се отдели от златната ръкохватка на бастуна му.
— Благодаря ти за разходката — казах.
— Вслушай се в съвета ми за Доу Рейнс, казвам ти го като един служител на закона на друг — изрече той без да ме гледа. Натисна един бутон и прозорецът безшумно се затвори. Аудиенцията беше приключила.
48. С…БО…ГОМ…
Когато се върнах в колата, заварих Хлапака седнал на предната седалка. Както току-що щях да открия, той беше философът на бандата хулигани.
— Какво ще кажеш да ме хвърлиш обратно в града? — запита той. — Не искаме да се загубиш или пък нещо по-лошо, пази Боже.
— Къде ти е камионът?
— Дадох го на Сапата — отвърна. — Той си остави велосипеда отзад.
— О, с удоволствие — казах, завъртайки стартера.
— Всичко мина добре — подметна той. — Не чух да има стрелба, така че явно двамата сте се спогодили.
— Горе-долу.
— Не си май много от сговорчивите — забеляза той.
— Това всъщност беше личен въпрос — обясних аз. — На времето бяхме близки с него.
— О!
— Откъде се пръкнахте двамата тук? — запитах.
— Това беше идея на Дъч. Каза на Сапата да те последва. Твърди, че останеш ли сам, и проблемите мигом се явяват. Аз пък следях Грейвз.
— Много мило от страна на Дъч.
— Хайде сега, не се впрягай. Влиза ли ми в работата да си пъхна носа какво правеше тук?
— На телохранителя на О’Брайън му се е дръпнало лайното от страх. Иска ескорт, за да се измъкне от града.
— Изпя ли нещо в замяна?
Изсмях се.
— Не съм много сигурен — казах. — Според него в семейството всичко било по мед и масло.
— И ти му повярва? — запита ме Хлапака.
— Разбира се. Вярвам също така в щъркела с бебетата и Снежната царица.
— Сигурно трябва да си бесен, да хвърлиш толкова много труд заради тая пасмина и накрая изведнъж да се натръшкат за нула време всичките.
— Не обичам убийствата — казах. — Без значение кои са убитите.
Той замълча за малко и после продължи.
— Завареният ми баща веднъж ми каза, че ако вземеш две цигулки, перфектно настроени, и засвириш с едната, другата също ще се отзове.
— Не ме ли бъзикаш нещо — казах аз, като се питах какво общо имаха цигулките с цялата тая мръсотия.
— Старият пръдльо беше пълен лайнар, — продължи Хлапака, — но свиреше на цигулка. Не че беше бог, но поне можеше да свири с шибания инструмент. А аз не можех, човече. Аз и цигулката, това беше война от пръв поглед. Но така или иначе, той имаше право за тази работа.
— Аха — коментирах, като се чудех какво ли му е на ума. И тогава той ми каза.
— Веднъж ми каза още едно нещо през живота ми, което не съм забравил, но на времето не чатнах нищо от думите му. Бях още дете тогава, по дяволите; едва по-късно ми стана ясно какво е имал предвид. Тогава място не можех да си намеря място от яд, че не мога да накарам най-добрия си приятел от онова време да вижда нещата така, както аз ги виждах. И тогава старецът ми каза: „Лошото с теб, дребосък — наричаше ме така, защото тогава наистина бях почти като въшка; и това също ме изнервяше доста по онова време — та лошото с теб, дребосък, е, че ти си мислиш, че всички останали трябва да виждат нещата такива, каквито ги виждаш ти.“ И тогава се протегна и се почеса по глезена. „Ето, кракът ме сърби. Това е реалността за мен. А твоят — не. Това е реалността за теб.“ Това е. И после пак забива глава в спортната страница на вестника. Разбираш, тогава съм на осем или девет години, кой да ти разбира от реалности и сърбящи крака. Даже си мислех, че нещо му се е развъртяла бурмата. Двайсет години по-късно съм по следите на онази отрепка във френския квартал, един юнак, три пъти лежал на топло, с обвинение по углавно престъпление; пипна ли го това копеле, и ще му изгният кокалите до края на живота в пандела. Само дето кучият му син винаги ми се изплъзва в последния момент, и все не мога да му скоча на врата. И си мисля, аз познавам този кучи син по-добре от всеки друг, защо не мога да му пръсна задника? И тогава една нощ се сещам за онова, дето ми го каза тогава старият пръдльо. Става ми ясно, че може би знам и кътните му зъби на тоя юнак, но не мисля като него, а само си мисля, че мисля като него, нали разбираш какво искам да ти кажа?
— И какво, пипна ли го накрая?
— Щях, само че за мой късмет копелето се простреля докато си чистело пистолета. Направо си изядох топките от яд. Инак нямаше вече къде да бяга. Така че си блъскам тиквата да вдяна какво става, като се мъча да мисля като онзи, дето чисти тая пасмина тук.
— И какво измисли? — полюбопитствах аз.
— Абсолютно нищо — отвърна той.
Въздъхнах. За момент се беше стрелнала надежда, че на Хлапака може да му е хрумнало нещо наистина интересно. Но той още не беше свършил.
— Не знам причината, разбираш ли — продължи той. — Щото ако куфалницата ми можеше да загрее защо го прави, щях да му пръсна задника. Или нейния задник. Знаеш ли, като си помисля, нищо чудно да е някоя фуста, не мислиш ли?
— Ами, — проточих — успеем ли да установим мотива…
— Не става дума за никакъв шибан мотив, човече — прекъсна ме той. — Става дума за това, какви бръмбари бръмчат в главата на нашия човек. И защо го прави. В живота няма логика, не разбираш ли. Това е мит. Истината е там, че няма нищо реално, а само си ги измисляме разните му там реалности. Това е същата работа, както и с крака — когато го засърби крака и ние зачешем нашите, тогава ще му скочим на врата.
— Добре — казах. — Засърби ли ме крака, мигом ще те повикам.
Той се изкикоти.
— Помисли си — препоръча ми той.
