— И благодаря за подкреплението.
— О, няма за какво — отвърна той.
Пет минути по-късно фаровете ми откроиха на платното пред нас фигурата на Сапата. Двигателят на камиона работеше на място, а той ни махаше с фенерче. Натиснах спирачки.
— Хлапак, знаеш ли къде е Сейнт Бока Гомес, някъде в края на Оушънбай?
— Не.
— Тогава карай след мен. Но не се помайвай.
— Какво става, по дяволите? — изревах аз докато той се катереше обратно в кабината на камиона.
— Станало е ново клане — изкрещя ми той в отговор и камионът изрева изпълзявайки на платното. Беше лепнал червения буркан на покрива, а сирената пронизително виеше под предния капак. Не бях карал така откакто бях завършил колежа. През почти цялото време бях прегърнал кормилото.
Пътят до Сейнт Бока Гомес ни отне половин час. Излязохме на гърба на театъра, облян в зловещо сияние, което сякаш искаше да ни подскаже каква гледка ни очаква.
Тази специално бе привлякла най-голямата тълпа, която бях виждал до този момент, имаше най-малко една дузина полицейски коли, червени и сини буркани като луди се въртяха навред около нас, заливайки ни с призрачни светлини.
Едрите клечки се бяха скупчили в полукръг с приблизително петдесет ярда в диаметър пред кинотеатъра. Никой не смееше да прекрачи вътре в полукръга, дори и те. Няколко човека от отдела по убийствата разпъваха жълта предупредителна лента с надпис около периметъра на кинотеатъра и колата.
Ник Салваторе бе възседнал предния капак на колата си, захапал тънка пура, с вид по-тъжен и на хрътка изтървала заек. Дъч седеше напречно на предната седалка на колата си с крака протегнати върху улицата.
— Това е смешно — каза той, без да се обръща към никого в частност. После се огледа и продължи: — Да има още някой като мен тук, дето ще се скъса от смях, а?
— Какво, по дяволите, е станало? — запитах.
— Някой се е опитал да бие убийството от Деня на Свети Валентин — произнесе Дъч.
— И точно пред шибаните ми очи — допълни Салваторе, клатейки глава.
Дъч и той заклати глава.
— Последните четири дни донесоха години работа за гениите от отдела по убийствата. Ако наистина сме родени с късмет, следващото столетие може да открият загадката.
— Кой е този път? — обърнах се към него.
— Семейният човек — каза Дъч. — Нали така го наричаше. Един голям човек от семейството.
— Стизано?
— И още цял куп дребосъци около него. Салваторе е видял всичко. Той е свидетел, можеш ли да си представиш? Ей, няма ли някой да види колко е смешно всичко това?
Салваторе пропусна репликата покрай ушите си. Той изгаряше от нетърпение да започне отново разказа си.
— Направо няма да ми повярвате — каза той, произнасяйки много бавно и разчленено думите, сякаш го записваха на магнитофон, като сочеше интересните сцени докато описваше клането. — Стизано излиза от киното, аз съм някъде на стотина ярда от него, и изведнъж… сякаш някой разклати здраво земята. Изпопадаха като зрели круши. И в този момент става нещо, от което направо да ти настръхнат косите, човече. Не чувам нищо, нито виждам нищо. Най-силният шум, който долавям, е когато куршумите ги пронизват. След това се раздрънчаха стъклариите, касата, витрините. Велики Боже, направо ми се взе акъла.
Пред театъра лежаха пет тела; навсякъде беше посипано със счупени стъкла и всевъзможни натрошени късове. Няколко куршума се бяха забили в колата.
— Все едно е избухнала бомба — отбелязах.
— Беше като в някаква сюрреалистична картина — пригласяше Салваторе.
— Кои са останалите? — запитах, сочейки другите тела.
— Двама телохранители, шофьорът, и още един момък, когото съм виждал няколко пъти покрай Стизано — каза Салваторе.
— Един дребен и изсъхнал, сякаш пукнал от недояждане? — запитах аз.
— Точно.
— Казва се Мориарити. Беше главният телохранител на Стизано.
— Вече не е — отбеляза Салваторе с вече почти ликуващ тон.
Сцената беше зловеща като във филм на Фелини.
Стизано лежеше проснат по гръб, втренчен във фасадата на киното с усмивка на лицето и пура между зъбите. Черният му костюм беше буквално надупчен като решето от куршумите. Изглеждаше така, сякаш бясно куче беше разръфало гърдите му. Единият му телохранител се въргаляше на пет фута от него, прегърнал касата за билети в почти зародишно положение на тялото. Борсалиновата му шапка се бе килнала върху лицето. Телохранителят, когото си го спомнях навремето като чикагски гангстер на име Мани Мориарити, понастоящем известен вече като мъртвия Пан Мориарити, се бе отпуснал на колене върху стената на кинотеатъра, с дясна ръка пъхната под сакото му, и с единственото си изражение на лицето. В челото си имаше забити два куршума, един под дясното око, а гръдният му кош беше отворен за оглед. Другият телохранител с фигура на културист беше захлупил лице върху земята и ръце под тялото си, сякаш стискаше семейното съкровище. Шофьорът бе успял да се измъкне от колата и да я заобиколи, като бе останал там седнал, сграбчил с две ръце опитващите се да заживеят собствен живот вътрешности. Не беше успял да ги спре, но това вече нямаше никакво значение. Беше мъртъв като останалите.
Дребният италианец вече привършваше разказа си когато Стик пристигна с нажежен до пръсване ауспух, оставяйки след себе си димна завеса по цялата улица. Погледна сцената на престъплението и запита:
— Хей, тук да не са давали безплатна кльопачка?
— Съвсем си изкукуригал — каза Дъч. — Не виждаш ли, че имаме петима мъртъвци.
— Разкошна нощ — възкликна Стик.
Салваторе повтори историята си и на Стик и после посочи към парка от другата страна на улицата.
— Изглежда, стреляха оттам. И, ааа…
— Какво „ааа“? — запита Дъч.
— Ще ви прозвучи малко налудничаво.
— Щях да усетя, че нещо не е наред, ако не звучеше така — кимна изтощено Дъч.
— Добре, както и да е… Не мисля, че… съдейки по начина, по който падаха тези хора… не мисля, че… или по-скоро си мисля, че това беше само едно оръжие.
— Едно оръжие е направило всичко това? — възкликна Дъч. — На мен ми изглежда повече като битката при Бълж.
— Знам. Но виждаш ли,… аа,… те се натъркаляха един след друг като в редица, бим-бам-бум, ей-така, все едно мишени в някое стрелбище, шофьорът си получи пръв порцията, ето го. После двамата стрелци, после главния телохранител… как се казваше?
— Мориарити? — подсказах аз.
— Мортус Мориарити — повтори Дъч и сподави зараждащия се в гърлото му кикот.
— Да, той, и накрая Стизано. Дъч, това беше някакво много странно оръжие. Изчушка ги всичките само за някакви си десет секунди!
Стик се бе привел над Стизано, сочеше с пръст и си мърмореше нещо под носа. След малко се изправи, клатейки глава.
— Наброих осем дупки в Стизано, може да има още. Само го вижте, той дори още не е разбрал къде се намира. Педалът продължава да си пуши пурата и да се хили, сякаш нищо не е станало.
Стик се изкикоти с някакъв неудържим кикот, който за миг сепна Дъч, само че той не се разкикоти, а се разсмя, а след миг смехът му прерасна в грохот. Салваторе не издържа и се включи във веселието, а след миг още преди да усетя, и аз се присъединих към тях. Колкото повече се мъчехме да се овладеем, толкова по-бурен ставаше смехът ни. И така се смяхме до припадък до момента, в който пристигна шефът на
