— Всяка нощ гъмжи — каза Муфалата.
Вратата на шофьора се отвори и един висок и ъгловат мъж в местна униформа излезе оттам. Беше висок не повече от шест фута и шест инча и не тежеше повече от двеста и петдесет паунда. Крачеше с показно накуцване и гледаше с някакъв замаян поглед. Много пъти бях срещал очи като неговите, пълни със страх от това, което им предстои да видят, или от вече видяното. Не произнесе нищо, само се облегна на колата.
Екипът от горили направи кръгом като група роботи и замарширува обратно към арената.
— Това е Люк Бъргър, човекът на шерифа — каза Сапата. — Останал му е само един здрав крак, но и с него може да изкара въздуха на всеки динозавър, ако му се наложи.
— Какво се е случило с него? — заинтересувах се.
— Преследвал един контрабандист с колата си, и загубил управление точно на моста на Саут Ривър, излетял над перилата и се приземил през покрива на някаква публична сграда два етажа по-долу. Трябвало им шест месеца да го съберат. В резултат на това единият от краката му останал три инча по-къс от другия.
— Чувах, че Титан заплатил всички сметки, които не могла да покрие застрахователната му полица.
Човекът на Грейвз се върна обратно при линкълна на шефа си и му подаде една бала с пари през прозореца.
Изведнъж всичко се бе превърнало в бизнес.
— Стига ми толкова веселие за тази вечер — каза Сапата. — Мисля да си вдигам задника оттук. Идваш ли, Килмър?
— Мисля, че е крайно време да си побъбрим с мистър Стоуни — заявих аз.
— Аз ще се повъртя наоколо — каза Хлапака. — Изненадите ме възбуждат. Вземи камиона. Ще се прибера с Килмър.
Закрачих към черния кадилак. Камионът с грамадните гуми изрева в пясъка зад мен. Когато се приближих съвсем до колата на Титан, човекът му ми отвори задната врата.
— Влизай — произнесе свадливия му глас от задната седалка.
Влязох.
— Имаш кураж повече от див бик, войниче — каза той, — но мозъкът ти е по-малък и от този на врабец.
Той се приведе напред, заставайки почти на ръба на седалката, с крака прибрани плътно до черния бастун, а пронизителните му очи блестяха като диаманти. Когато поискаше, гласът му придобиваше ирландски ритъм примесен с меласа, глас, в който човек се вслушваше и искаше да му вярва. Но когато поискаше, можеше да бъде по-корав и от задника на каубой.
— Чувах, че си способно ченге — произнесе спокойно той. — Много кадърен си бил, така казват. Вярвам. Ти беше страхотен халфбек. Много лошо, че стана оная злополука с крака ти.
— С глезена ми.
— Крак, глезен, има ли значение? Значи ме помниш, а?
— По дяволите, мистър Стоуни, та кой би могъл да ви забрави? Всичко си спомням. Беше такова страхотно лято.
— Онова страхотно лято отдавна е мъртво и погребано. Най-добре ще направиш, ако го погребеш и ти, в противен случай можеш да си обираш крушите.
Не реагирах на тая мъглява заплаха, а само слушах.
— Знам всичко, което се случва в този град, в тази околия. И крава да пръдне, научавам го. Не съм отделял погледа си от теб и за секунда от мига, в който слезе от самолета. Добре се забавляваш.
— Просто си върша работата — отвърнах.
— Само един телефон ми е достатъчен, за да те отзоват, момчето ми. Нещо съвсем си се отклонил от служебните си задължение.
— Струва ми се, че това е вече моя грижа.
— Не ставай мечтател. Най-добре забрави миналото и се захващай с работата си. Та ти дори нямаш пълномощия за каквото и да било. Освен това тя е щастлива жена, само дето понякога се чувства малко самотна.
— Шефа ли ви изпрати да…
— Шефа дори и не знае, че си тук. Но дори и да знаеше, съмнявам се дали те помни. Той още живее в 1969 година. Смъртта на Теди го унищожи.
— Смъртта на Теди унищожи и самия него.
— На умник ли ще ми се правиш?
— Бях с него, когато загина. Такова нещо остава в теб до края на дните ти.
— Видях писмото — каза той. Гледаше право пред себе си.
Отправих му най-твърдия си поглед.
— Вие никога не сте ме харесвали, нали, мистър Стоуни? Никога не считахте, че аз съм достатъчно добър за нея.
— Казах ти това, което си мислех — отвърна той. — Ти беше добър халфбек до момента, в който пострада. След това…
Той остави изречението недовършено. Който иска, да си попълни празните места.
— Всичко беше част от наблюдението ви върху града, нали? Същото, което правите и сега. Навирате си носа отново в моите работи.
Той ме изгледа и устната му се изкриви на една страна.
— Ти си достигнал нивото си, момчето ми — изрече той.
— Също като вас, нали така?
Няколко секунди остана мълчалив и после произнесе без да ме поглежда.
— Хари Рейнс има блестящо бъдеще. Не е хубаво да хващат жена му, че се чука с ченге.
— Или пък с някой друг — добавих аз.
— Няма друг такъв, момчето ми.
— Какво ще кажеш за Тони Лукатис?
Очите му се присвиха.
— Явно ти е навик да си вреш носа, където най-малко трябва.
— Това важи и за двама ни. А и освен това вие започнахте тази тема. Струва ми се странно, че в този град всеки се притеснява за бъдещето на Хари Рейнс, а никой не дава и пукната пара за бъдещето на съпругата му.
— Тя не се кандидатира за губернатор.
— Това ли била работата, да се кандидатираш за губернатор?
— Престани да се правиш на маймуна. Точно сега в момента тя е особено уязвима. Чак ми се повдига от мисълта, че си се възползвал от ситуацията.
— Доста време и усилия сте инвестирали в него, нали? — притиснах го аз.
Очите му продължаваха да блестят дори и в полумрака на лимузината. Той рязко кимна с глава.
— Можеш да заложиш задника си — каза той.
— Сега вече разбирам загрижеността ви.
— Няма нищо общо с това. Шефа и Доу са част от семейството ми. Няма да го понеса, ако някой от тях пострада.
— Не съм си и помислял дори да наранявам когато и да било от двамата.
— И не помисляй, защото ще ти бъде най-голямата глупост в живота — изсумтя той. Меласата в гласа му се бе превърнала в кремък.
— На мен ми се струва, че в тая работа има замесено и още нещо — предположих аз.
— Сега пък това какво означава, по дяволите?
— Колко време мислите, че можете да държите тая работа под сукното? Колко време още може да се прави на тъп Хари Рейнс?
— Хари Рейнс не се прави на нищо — изръмжа с неподозирана злоба той. — Ако Моорхед си беше гледал работата както трябва, нищо такова нямаше да се случи.
— Това са пълни глупости и вие го знаете по-добре от мен. Ако Комитетът си беше вършил както трябва
