— Веднъж само да се измъкна, и вече могат да го духат — каза той. — Имам няколко приятели във Финикс. Ще си сменя името. Но аз не мога да поема риска, разбираш ли, някакво тъпо ченге, ще ме извиняваш за израза, да ме пъхне в кауша.
— Защо не си тръгнеш с колата?
— Защото е тяхна собственост. Кредитните карти и те са техни. Оставих колата в един паркинг на центъра с кредитните карти заключени в жабката, и им изпратих ключовете. Гледам да се измъкна без да им дължа нищо. По дяволите, не ми стискаше даже да си изтегля парите от банковата сметка, знаеш ли? Всичко е организирано от компанията.
— Значи си белязан, а?
— Имам малко пари, колкото да ми стигнат докато се добера до мястото. Виж, не искам нищо, освен едно извозване и малко компания до Джаксънвил. Качват ме на самолета и толкова. Сега още ли ме подозираш, Килмър?
— По дяволите, мисля си, че дори и аз съм в списъка на заподозрените.
— Трябва ми малко прикритие, човече, за да се измъкна. Какво ще кажеш?
Шумът на тълпата ме дразнеше и се видях принуден да хвърля поглед към ринга. Дребното свинско пале бе сграбчило стария боец за едното ухо и го влачеше през ринга.
— Нали виждаш какво имам предвид — изкрещя Хари, за миг забравил проблемите си.
— Какво ще предложиш в замяна?
— Ама на теб наистина само това ти е в главата.
— Да, точно така. Единствената ми мисъл в момента е само как да се измъкна от тая кочина тук.
— Нали вече ти казах, какво искаш да знаеш?
— Всичко, което ти е известно.
— Но то е съвсем малко.
— Какво ще кажеш за наркотиците?
— Нямам нищо общо с дрогата.
— А нещо да ми кажеш за Чевос?
— Добре, кажи какво те интересува? Искам толкова малко, само да ме измъкнеш от града. Това не е Инквизицията. Не мога да предам никого. Това няма нищо общо с моя проблем.
— Да съм те молил да предаваш някого, Хари? Ти ме принуждаваш да ти задам поне двайсет въпроса, това е всичко. До този момент не сме правили бизнес с теб. Какви са правилата на играта?
— Виж, не знам какво искаш да научиш. Има едно нещо, което наистина не го знам, и то е, че не знам кой очисти всички тия хора.
— Хайде да започнем отначало. От момента, в който пристигна тук от Синсинати.
Той се замисли за момент, докато аз през това време наблюдавах развоя на ринга.
— Пристигнах тук преди четири години — произнесе накрая той. — Бяха само Талиани, Костело и Коен, нямаше други. По онова време бях от войниците на стария.
— И какво стана?
— Нищо. Трябваше да отседнем в онзи стар хотел, където сега е Стрип, но това беше загубена работа. Накрая се събрахме на яхтата на онзи авер.
— Кой авер?
— Не си спомням името му.
— Местен ли беше?
— Аха. Някаква дуумстаунска клечка. Мисля, че беше някакъв от банковия бизнес, ама едра клечка. Виж, ако искаш да знаеш истината, беше един от онези двамата, с които разговаря на закуска.
— Сийборн и Дънлийви?
— Не си спомням, не мога да помня имена.
— Чу ли за какво си говореха?
— Никога не чувам нищо. Не ми влизаше в работата. Когато си тръгвахме обаче, Талиани каза на Костело, че според него тоя момък бил готов.
— Искаш да кажеш, че те са сключили някаква сделка с него ли?
— Такова впечатление получих. И всъщност сигурно е така, защото всички имаме сметки открити в банката му.
— Коя банка?
— Сийкоуст Нашънъл.
— Вие всички имате сметки в една и съща банка?
— Разбира се. Плащанията ни се извършват автоматически. Всеки петък, можеш да заложиш на това. Всичко е автомат.
— И цялата фамилия е така?
— Поне доколкото аз знам.
— Отбивахте ли се пак с Франко?
— Още веднъж. Отседнахме на същата яхта. Този път беше само по-възрастният, не онзи, дето изглежда като полутежка категория, и доведе със себе си още един юнак. Нисичък, мършав. Някъде към тридесет и пет, четиридесетгодишен.
Проклех се защо не се бях постарал да разуча нещо за Сътър и Логан. Те бяха двамата членове на Комитета, които все още ми бяха съвсем неясни. Не знаех дори как изглеждат, на колко години са, нищичко освен имената им и занятието им. Сътър беше човек в бизнеса на масмедиите, докато Логан беше адвокат.
— Случайно не се ли казваше Сътър или Логан?
— Може да се е казвал и Мусолини — изскимтя Хари.
— И ти не можа да чуеш нищо от разговора им, така ли?
— Не мога да чувам такива неща, Килмър, знаеш го много добре. Нашата работа е „не знам, не чух, не видях“. А и през цялото време нямах представа какво точно става. По дяволите, и сега не знам нищичко.
Фактът, че Сийборн беше развличал Талиани на яхтата си все още не беше указание за някакво престъпление. Задължението му като член на Комитета беше да проучва едрите инвеститори. Но ако Сийборн переше пари за Лу Коен, в такъв случай играта ставаше съвсем груба. И тогава срещите им на яхтата автоматически се превръщаха в сериозно доказателство.
Реших да сменя темата на разговора.
— Какво знаеш за Чери МакДжий? — запитах го аз.
— Че е мъртъв — отвърна Хари.
— И аз го знам. Интересува ме преди това.
— В Ковингтън беше телохранител, свърши една работа по договор за Драганата, когато Баниън се опита да го измести.
— Значи МакДжий работеше за Триадата когато дойде тук?
— Не знам със сигурност. Но и никой не се разтъжи особено когато го гръмнаха.
— Кога се премести тук?
— Дойдох заедно с О’Брайън. Бях един от сватбените подаръци за децата. Така че дойдох с тях. Някъде преди девет месеца трябва да беше.
— Бяха ли купили вече къщата?
— Да, и тя беше от сватбените подаръци.
— И каква беше реакцията, когато очистиха Талиани?
— Да ти кажа, преживял съм две войни. Когато пречукат някого от фамилията, първото нещо, което се прави, е всички да се съберат заедно, за да преценят кой може да го е направил и защо. Така и направиха на следващия ден в къщата на Франко, когато беше поменът.
— И какво стана?
— Ами нищо. Не стигнаха до никъде. Просто защото Франко и Драганата вече ги нямаше. На всички им трепереха здраво мартинките. Те дори и не си помислиха, че някой може да е разбрал за тях. Стана дума и за теб.
— Какво по-точно?
