кацна точно между, мерника, и започнах да изстрелвам куршум след куршум в изкривената от ненавист маска зад задното стъкло. Прозорецът се пръсна на хиляди парченца.
Нападателите обаче не се отказваха лесно. Седанът закова спирачки и чух как шофьорът превключваше скоростта. Преди още да успее да освободи съединителя от другата страна на улицата изгърмя още един пистолет. Три изстрела пронизаха мъглата. Два от тях разбиха окончателно задното стъкло на колата. Третият рикошира в задната броня само на инч над резервоара.
— Стреляй в гумите! — прелетя през улицата ревът на Стик, последван от още един изстрел; куршумът му изригна в огнен фойерверк по паважа само на инч от целта.
Прогизналият от уиски глас беше най-сладкият звук който бях чувал някога през живота си.
— Всичко е наред — успокоих аз ДиДи. — Това е Стик. Вече сме у дома.
Изравних малките зелени светлинки и изпратих два куршума в задната лява гума. Тя се пръсна с гърма на ръчна граната. Шофьорът превключи скоростите и двигателят изрева; колата се втурна назад, спуканата гума се отдели от джантата и стоманеният пръстен застърга паважа. Капакът на джантата изхвърча настрани и забарабани по камъните, докато накрая се блъсна в стената и замря.
Съсипаният автомобил се вряза в контейнерите за смет, разпиля ги по улицата и в реката, и след миг мъглата го погълна.
Обърнах се към ДиДи; тя се беше подпряла на металната врата и трепереше неудържимо. Очите й бяха станали като палачинки.
— Добре ли си?
Тя ме гледа безмълвно в продължение на няколко секунди и сетне закима яростно.
— Бива ли те с числата?
— Р-р-работя в-в-в б-б-банка, н-н-не п-п-помниш ли? — заекна тя.
— B-G-O-3-9-6 — казах.
Тя го повтори.
— Това номерът на колата ли беше? — запита тя.
— Точно.
Миг по-късно дотича и Стик със своя 357 в ръка.
— Добре ли сте двамата? — запита задъхано той.
— Да, и сме дяволски щастливи да те видим — казах, разтърсвайки го в мечешка прегръдка. — Откъде идваш, по дяволите?
— На излизане от кръчмата зърнах един образ да виси под една лампа на улицата — отвърна той. — Така че спряхме в края на парка за няколко минути, просто да видим какво ще стане.
— Такава значи била цялата работа — нацупи се Ларк, която през това време се беше присъединила към нас. — А аз си мислех, че е от любов.
— И от двете, скъпа — отправи й Стик налудничавата си усмивка. — Дублирах.
— Каквото и да означава това — добави тя.
— Това означава, че сме още живи — казах, — за което ще ви бъдем вечно благодарни.
— О, няма нищо, просто част от двайсет и четири часовото ни дежурство — изрече ликуващо той. — Това поддържа формата ни.
Помогнах на ДиДи да слезе от платформата; тя въздъхна и се свлече върху мен. Усетих как бясно биеше сърцето й.
— Хайде, сега вече ще се движим плътно зад теб, момчето ми — каза Стик, като ме дръпна навън от улицата. — Дъч има право. Останеш ли сам, веднага оплиташ конците.
52. ДИДИ
По предложение на ДиДи се върнахме в жилището й. Беше само на десет минути път, в реставрираната част от града, недалеч от мястото, където само преди няколко дни бяха намерили смъртта си Дела Норман и Тони Логето.
— Не трябва ли да докладваме на някого за случилото се? — запита ме тя докато пътувахме към къщата й.
— Аз съм един от тези някои, на които трябва да докладваш — казах. — А и освен това колата вероятно е регистрирана на някое несъществуващо лице. Вече са я потопили в реката или са я захвърлили на някое гробище за автомобили. Повече няма да я видим.
— Изглежда знаеш страшно много за тия неща.
— Това ми е работата.
— А аз си мислех, че ти само разследваш.
— Разследванията ми понякога изнервят хората.
— Изнервят хората! — изплака тя. — Така ли му казваш на онова, дето стана преди малко?
Къщата се гушеше сред могъщи дъбове, сграда на двеста години от времето на Революцията, възстановено изключително скрупульозно, както и останалите на улицата. Това беше все едно да се пробудиш и да пристъпиш на улицата в осемнадесети век. Вътрешността й беше не по-малко автентична от фасадата й. Беше като ъгъл от музей, изпълнен с антикварни предмети, стари гравюри и карти, и древни мебели, колкото автентични, толкова и неудобни за седене. Във всекидневната нямаше и следа от мека мебел.
— Това е наследството ми — каза тя. — Татко нямаше кой знае колко пари, но я купи на безценица; тогава представляваше една развалина. Двамата с Тони свършиха сами повечето реставраторска работа. Отне им години.
— Тони тук при теб ли живее?
— Понякога — отвърна неясно тя. Петнайсетина минути говорихме за незначителни неща, опитвайки се да преодолеем неловкостта на ситуацията. Накрая я помолих за телефонния номер на Ларк, и тя отиде да направи кафе.
От другата страна вдигнаха слушалката едва след осмото или деветото прозвъняване. Гласът й още не беше съблякъл кадифето, но не беше толкова приятен, както по-рано вечерта.
— Ало? — обади се нерешително тя.
— Съжалявам, че ми се налага да ви обезпокоя — казах аз. — ДиДи ми даде телефонния ти номер. Трябва да говоря със Стик. Много е важно.
— Кой?
— Мики.
— Можеше да изчакаш още две минутки, знаеш ли — изрече горчиво тя. — Само някакви си две минутки.
— Ще ви отнема само тридесет секунди.
— Дрън-дрън. Магията вече се развали.
Секунда по-късно грапавият тенор на Стик зазвуча в слушалката.
— Съжалявам, че те безпокоя, но има нещо, което тогава не ти го казах там.
— Да? — Интересът му беше неподправен.
— Успях добре да огледам стрелеца в колата. Беше Нанс Турчина.
— Това трябва ли да ме изненада? — запита той.
— Просто си помислих, че не е зле да го знаеш.
— На закуска — реши веднага той. — Ще се видим в хотела в девет сутринта. Вземаме малко запаси с нас и тръгваме на лов.
— Нещо ми се струваш задъхан. Да не си правил крос?
— Да ти го зачукам, Килмър.
И телефонът хлопна.
ДиДи се върна с кафето. Седнахме на столове високи като в църква и се загледахме един в друг над маса за сервиране от кленово дърво.
— И така, докъде бяхме стигнали? — запитах.
Тя разбърка сметаната в кафето си и го опита преди да отговори на въпроса ми.
— От събота до този момент нямам никаква вест от Тони. А за него е твърде необичайно да отсъства
